— Не, приятелю — рече Келсайър. — Справи се отлично. Много по-добре от мен.
Сейзед въздъхна, взе голямата книга, която бе донесъл, и я разлисти. Корицата беше измокрена от дъжда и изцапана с кръв. Келсайър повдигна озадачено вежди.
— Това пък какво е?
— Не зная — отвърна Сейзед. — Намерих я в двореца, докато търсех детето. Написана е на кхленийски.
Кхленийски. Езикът на Кхления — древна страна от времето преди Възнесението, родната земя на лорд Владетеля. Келсайър се оживи.
— Можеш ли да я преведеш?
— Може би — рече Сейзед и изведнъж в гласа му се доловя умора. — Но няма да е веднага. След тази нощ ще ми трябва почивка.
Келсайър поклати глава и извика един от чираците да му приготви стая. Терисецът кимна с благодарност и уморено последва момчето.
— Тази нощ той спаси не само живота на Вин — обади се тихо Доксон от ъгъла. — Постъпката ти беше ужасно глупава, дори за идиот като теб.
— Докс, трябваше да разбера — отвърна Келсайър. — Трябваше да отида. Ами ако там има атиум?
— Нали сам каза, че не е там.
— Казах го, да — потвърди Келсайър. — И съм почти сигурен. Но все пак, ако греша?
— Няма извинение — тросна се ядно Доксон. — Сега Вин умира, а лорд Владетеля е нащрек. И всичко това заради теб. Не ти ли стига, че Мейр загина, докато се опитваше да влезеш в онази стая?
Келсайър беше твърде тъжен, за да изпитва каквото и да било. Въздъхна.
— Докс, има и още.
Доксон се навъси.
— Избягвах да говоря пред другите за лорд Владетеля — продължи Келсайър. — Но… разтревожен съм. Планът е добър, но имам ужасното, направо кошмарно усещане, че няма да успеем, докато той е жив. Можем да му вземем парите, да му отнемем армиите, да го примамим извън стените на града… но въпреки това, боя се, че той ще ни спре.
Доксон се намръщи.
— Значи си твърдо решен за този Единайсети метал?
— Да. Две години търся начин да го убия. Други са опитвали какво ли не. На него обаче не му действат нормалните наранявания, предполагам, че дори обезглавяването няма да е решение. По време на първите войни отряд войници запалил хана, в който се укривал. Лорд Владетеля излязъл само с няколко рани и дори те заздравели за секунди. Единайсетият метал е единствената ни надежда. Но не зная как да го използвам! Ето защо непрестанно се връщам в двореца. Лорд Владетеля крие нещо в тази стая — усещам го. Все си мисля, че ако узнаем какво е, ще можем да го победим.
— Не биваше да взимаш Вин с теб.
— Тя ме проследи — отвърна Келсайър. — Боях се, че ще направи нещо неразумно, ако я оставя. Страшно е упорита, Докс. Прикрива го, но повярвай ми, че е така. Науми ли си нещо…
— Ясно — Доксон въздъхна. — Но все още не знаем какво има в онази стая.
Келсайър погледна книгата, която беше донесъл Сейзед. Корицата беше мокра и мръсна, но страниците бяха съвсем сухи.
— Да — рече той накрая. — Не знаем.
„Но пък имаме това, каквото и да е то“.
— Кел, поне заслужаваше ли си? — попита Доксон. — Не е ли безумие — да си рискуваш живота… и живота на едно дете?
— Не зная — призна чистосърдечно Келсайър. — Попитай ме, след като разберем дали Вин ще живее, или не.
Част трета
Деца на кървящо слънце
16.
Мнозина смятат, че моето пътуване е започнало в Кхлениум, този велик град на чудесата. Но забравят, че не съм бил крал, когато съм се отправил на път. Съвсем не.
Струва ми се, ще е добре за хората да си припомнят, че осъществяването на тази идея не беше започнато от императори, свещеници, пророци или генерали. Че не е започнало в Кхлениум или Кордел, нито е дошло от великите народи на Изтока или от кипящата империя на Запад.
Началото бе в малко, незначително градче, чието име няма да ви говори нищо. И беше положено от един младеж, син на ковач, младеж незабележим във всяко отношение — освен, може би, със своята способност да се забърква в неприятности.
Всичко започна от мен.
Когато се събуди, болката й подсказа, че Рийн пак я е млатил. Какво ли беше направила? Дали не се бе държала твърде приятелски с някой от останалите членове на бандата? Дали не беше подхвърлила глупав коментар, с който да е предизвикала гнева на главатаря? Рийн й беше наредил да мълчи, винаги и при всички обстоятелства, да мълчи и да страни от другите. Иначе щял да я напердаши. Трябвало да се научи, повтаряше й. Да се научи…
Но този път болката бе твърде силна. От много време не я беше боляло чак толкова.
Покашля се тихо и отвори очи. Лежеше в легло, което изглеждаше твърде удобно, а на стола до нея седеше дългуресто хлапе.