Но откакто стана, се чувстваше по-добре. Имаше нещо… нередно в това да се въргаля толкова дълго в леглото. Ако беше сред крадците, никой нямаше да я търпи — такива като нея или ги гонеха, или ги оставяха да умрат. Тези, които не помагаха за общото обогатяване на бандата, нямаха право на дял от храната и на убежище.
„Но това не е единственият начин, по който се оцелява“ — помисли Вин. Очевидно за Келсайър и другарите му нямаше значение, че живее за тяхна сметка — вместо да се възползват от слабостта й, те се бяха грижили за нея, бяха прекарали дълги часове в бдение до леглото й. Най-ентусиазиран от всички се бе оказал Лестибърнс. Вин беше наясно, че не го познава достатъчно добре, ала Келсайър й бе казал, че момчето я е наглеждало неотлъчно, докато е била в несвяст.
Що за свят бе този, в който главатарят милее за хората си? Сред престъпниците слабите биваха оставяни да умрат, а здравите и силните трябваше да дават своята лепта за общото благо. Ако някой попаднеше в лапите на Министерството, го изоставяха и се молеха да не издаде много. Никой не изпитваше угризения, ако е изложил другите на опасност.
„Те са глупаци — прошепна гласът на Рийн. — Цялата тази операция ще завърши катастрофално — сама ще си си виновна, че ще умреш, след като не се махна навреме“.
Рийн се бе махнал навреме. Вероятно се бе досетил, че рано или късно инквизиторите ще я намерят, заради силата, която притежаваше. Той винаги знаеше кога да изчезне — неслучайно, помисли Вин, се бе измъкнал малко преди клането на бандата на Кеймън.
И въпреки това тя пренебрегна настойчиво шепнещия глас и продължи да се поклаща в носещата се към Фелисе карета. Не защото се чувстваше в безопасност сред хората на Келсайър — напротив, понякога я измъчваше неясна тревога заради странното им поведение. Ами ако престанеха да се нуждаят от нея? Ако станеше безполезна за тях?
Трябваше да им докаже, че може да направи това, което очакваха от нея. Да заеме мястото си в обществото, да играе определена роля. Чакаше я много работа, наистина много.
Освен това искаше час по-скоро да поднови прекъснатото си обучение. Само за няколко месеца се бе научила да разчита на собствените си сили и сега жадуваше за свободата да се носи сред мъглите, да се Притегля и Тласка из небесата. Кредик Шау я беше научил, че не е неуязвима — но оцеляването на Келсайър почти без никакви рани й подсказваше, че би могла да се справи много по-добре. Трябваше да се упражнява, да трупа сила, за да може да се изплъзне на инквизиторите като Келсайър.
Каретата взе последния завой и затрополи по улиците на Фелисе и Вин се усмихна и подаде глава през прозорчето. Ако имаше късмет, клюкарките скоро щяха да разпространят новината, че лейди Валет се е разхождала с карета из градчето. Стигнаха пред имението. Един прислужник отвори вратата и Вин с изненада установи, че лорд Реноа я очаква лично, за да й подаде ръка.
— Милорд? Мислех, че имате по-важни дела.
— Глупости — рече той. — Един лорд трябва да отделя време за своята любима племенница. Как беше пътуването?
„Дали някога излиза от ролята?“ Не беше попитал за останалите в Лутадел, нито издаде с нещо, че знае за раните й.
— Много приятно, милорд — каза тя, докато се качваха по стълбите. Беше благодарна на пютриума, който придаваше сила на отмалелите й крака. Келсайър я бе предупредил да не прекалява с употребата му, за да не стане зависима, но тя не виждаше друга алтернатива, поне докато се възстановява.
— Чудесно — отвърна Реноа. — Щом се чувствате по-добре, бихме могли да обядваме заедно на градинския балкон. Напоследък е доста топло, въпреки наближаващата зима.
— Ще е наистина много приятно — отвърна Вин. По-рано в поведението на самозванеца имаше нещо, което я дразнеше. Но откакто тя самата бе приела ролята на лейди Валет, всичко си бе дошло на мястото. Крадлата Вин не представляваше никакъв интерес за човек с ранга на Реноа, но Валет, дамата от обществото, бе съвсем друго нещо.
— Отлично — възкликна Реноа въодушевено, но щом влязоха, добави: — Обаче ще го направим някой друг път. Понеже сега сигурно предпочитате да си починете от пътуването, нали?
— Всъщност, милорд, бих искала да се срещна със Сейзед. Трябва да обсъдя някои неща с моя стюард.
— О, да! — възкликна Реноа. — Ще го намерите в библиотеката, работи върху един от моите проекти.
— Благодаря, милорд — рече Вин.
Реноа кимна и се отдалечи, като почукваше по мраморния под с фехтоваческото бастунче. Вин присви очи след него: опитваше се да определя дали този човек е с всичкия си. Възможно ли бе някой да се вживее в ролята си толкова дълбоко?