Не си бе давала сметка колко красиви може да са дърветата и храстите, особено ако са правилно подредени. Градинският балкон на имението беше елегантна, изящна пристройка, издадена над двора отзад. Градината беше просторна — и се нуждаеше от твърде много вода и грижи, за да оформи дори малък периметър около къщата.
Но въпреки всичко беше прекрасна. Вместо обикновените кафяви и бели храсти тук имаше всякакви трептящи цветове — оттенъци на червено, оранжево и жълто, от стеблата до листата. Градинарите ги бяха подредили в сложни и красиви шарки. Близо до балкона екзотични дървета с колоритни жълти листа хвърляха сянка и предпазваха от саждопади. Зимата се оказа мека и повечето дървета бяха запазили листата си. Подухваше хладен вятър и шепотът на листата действаше успокояващо.
Толкова успокояващо, че Вин почти бе забравила колко е ядосана.
— Искаш ли още чай, дете мое? — попита лорд Реноа. И без да чака отговор, махна на слугата да й напълни чашата.
Вин седеше върху плюшена възглавница в удобно леко кресло. През последните четири седмици изпълняваха всяко нейно желание и прищявка. Слугите чистеха след нея, глезеха я, хранеха я и й помагаха да се къпе. Реноа се грижеше да получава всичко, което поиска, и от нея със сигурност не се очакваше да върши опасни, рисковани и дори смущаващи ежедневните удобства неща.
С други думи, животът й бе потискащо скучен. По-рано времето й в имението бе монополизирано от уроците на Сейзед и обучението на Келсайър. Денем спеше и имаше почти минимален контакт с персонала на имението.
Сега обаче аломантията — или поне неща като среднощните скокове — й бяха забранени. Раната й все още не бе заздравяла напълно и от резки движения можеше да се отвори наново. Сейзед все още й преподаваше някои уроци, но отделяше повече време за превода на книгата. Прекарваше дълги часове в библиотеката, надвесен над страниците и завладян от нетипичен за него ентусиазъм.
„Намерил е нов източник на знания — мислеше си Вин. — За един Пазител това вероятно е опияняващо като уличен наркотик“.
Тя отпи от чая, потисна раздразнението си и огледа наобиколилите я слуги. Приличаха й на лешояди, навъртащи се около нея и очакващи възможността да се погрижат за удобствата й. И да я подразнят още малко.
Реноа също не й помагаше особено. Представата му за „съвместни обеди“ се изчерпваше с това да седи на масата и да се занимава със свои дела — да си води бележки и да диктува писма. Явно не се нуждаеше от помощта й и рядко й обръщаше внимание, освен, за да я попита как е минал денят й.
Но въпреки това тя знаеше, че трябва да се примири с ролята на благородна дама. Лорд Реноа бе наел нови слуги, които не бяха в течение на операцията — не домашна прислуга, а градинари и работници: Келсайър и Реноа се безпокояха, че съседите могат да стават подозрителни, ако не успеят да внедрят поне неколцина шпиони сред персонала на имението. Келсайър не виждаше в това заплаха за операцията, но обратната страна бе, че сега Вин трябваше да играе ролята си постоянно.
„Не мога да повярвам, че хората живеят по този начин — мислеше Вин, докато слугите разчистваха масата. — Как е възможно благородниците да прекарват дните си в подобно безделие? Нищо чудно, че обичат да ходят на балове!“
— Почиваш ли си, скъпа? — попита Реноа, наведен над поредния документ.
— Да — отвърна Вин почти през зъби. — Чудесно.
— Трябва да излезеш по магазините — рече Реноа и я погледна. — Защо не идеш на улица Кентън? Купи си нови обеци вместо това кабарче, дето го носиш сега.
Вия машинално посегна към обицата, останала от майка й.
— Не. Предпочитам да я запазя.
Реноа се намръщи, но не каза нищо, тъй като се бе приближил един слуга.
— Милорд. Пристигна каретата от Лутадел.
Това означаваше, че е дошъл някой член на групата.
— А, чудесно — отвърна Реноа. — Покани ги да влязат, Тоунсън.
— Да, милорд.
След минута дойдоха Келсайър, Бриз, Йеден и Доксон. Реноа махна небрежно на слугите и те напуснаха балкона и затвориха стъклената врата. Двама останаха до нея, за да не допуснат нежелани хора да подслушват разговора.
— Надявам се, че не сме прекъснали обяда ви — каза Доксон.
— О, не! — побърза да отвърне Вин, изпреварвайки Реноа. — Заповядайте, седнете.
Келсайър се приближи до парапета и огледа градината долу.
— Каква приятна гледка!
— Келсайър, разумно ли е? — обади се Реноа. — Сред градинарите има хора, на които не мога да разчитам.
Келсайър се засмя.
— Ако могат да ме познаят от такова разстояние, значи заслужават повече, отколкото им плащат Големите къщи. — Но въпреки това се отдалечи от парапета, дръпна един стол и го яхна наопаки. През последните седмици постепенно бе възвърнал предишното си поведение. И все пак имаше промени. Събираше групата по-често и обсъждаха внимателно плановете. Изглеждаше някак различен… по-замислен.