Мъглородна.
Сложи внимателно красивата червена рокля на леглото, отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето клонеше към хоризонта, скоро щяха да излязат мъглите. Тя знаеше, че Сейзед е разположил постове, за да не й позволят да излезе на някоя неразрешена аломантична разходка. Досега не се бе оплаквала от тези предпазни мерки. Пазителят беше прав — оставена без наблюдение, тя щеше да наруши обещанието си, и то доста отдавна.
Зърна някакво движение вдясно, погледна натам, видя излезлия на балкона Келсайър и реши да отиде при него.
Стояха един до друг, опрели ръце на каменния парапет. Келсайър гледаше на запад към дивата пустош, озарена от гаснещото слънце.
— Вин, понякога не ти ли е минавало през ума, че нещо в тази гледка не е наред?
— Какво по-точно?
— Ами… Тези изсъхнали растения, това гневно слънце, това забулено в черен дим небе.
Вин сви рамене.
— Че как може нещо да е наред или да не е наред в една обикновена гледка? Просто светът си е такъв.
— Да де. Но ми се струва, че нашето привикване към този свят е част от проблема. Той не би трябвало да е такъв.
Вин смръщи вежди.
— Откъде знаеш?
Келсайър бръкна в джоба на жилетката си и извади сгънато листче. Разгъна го внимателно и й го подаде.
Тя го взе предпазливо — беше старо, напукано от времето, заплашваше да се разпадне под пръстите й. Нямаше изписан тест, а захабена бледа рисунка. Приличаше на растение, но странно и чудновато — Вин със сигурност никога не беше виждала такова. Беше твърде… крехко. Нямаше дебело стебло и листата му бяха прекалено деликатни. Най-отгоре бяха изрисувани странни листенца с различни цветове.
— Казва се цвете — обясни Келсайър. — Отглеждали са ги в градините, преди Възнесението. Описват ги в множество древни поеми и истории — неща, които сега знаят само Пазителите. Изглежда, тези растения са били красиви и са ухаели примамливо.
— Растения, които миришат? — попита Вин. — Като плодовете?
— Нещо такова, поне така мисля. Според някои сведения от тези цветя… или цветове… дори израствали плодове — във времето преди Възнесението.
Вин сбърчи вежди. Не можеше да си го представи това.
— Тази рисунка беше на жена ми, Мейр — продължи Келсайър. — Доксон я намерил сред вещите й, след като ни заловили. Запазил я и ми я даде, когато се върнах. След като избягах имам предвид.
Вин отново разгледа рисунката.
— Мейр бе обсебена от епохата преди Възнесението — каза Келсайър, зареял поглед над градината. В далечината слънцето докосна хоризонта и стана още по-тъмночервено. — Събираше всякакви неща като тази хартийка, рисунки, описания на отминали времена. Струва ми се, че тъкмо тази нейна мания — плюс факта, че беше Калаено око — е била причината да се свърже с подземния свят и с мен. Тя ме запозна със Сейзед, макар че по онова време не го приех в моята група. Пък и той не се интересуваше от кражби.
Вин сгъна хартийката.
— И ти я запази? Въпреки онова… което ти е направила?
Келсайър помълча няколко секунди. После я погледна.
— Май пак си подслушвала зад вратата, а? Нищо, не се притеснявай. Предполагам, че това вече е всеобщо известен факт. — В далечината залязващото слънце се превърна в отразяващо се от облаците и дима зарево.
— Да, запазих цветето — продължи той. — Не знам защо. Нима можеш да престанеш да обичаш някого дори след като те е предал? Не мисля. Точно заради това предателството е толкова болезнено — болка, гняв, отчаяние… въпреки това още я обичам. Още…
— Но как? — попита тя. — Как е възможно това? И как можеш да вярваш на хората? Не си ли взе поука след онова, което ти е сторила?
Келсайър сви рамене.
— Предполагам, че от възможностите да обичам Мейр — въпреки измяната — и никога да не съм я познавал избирам първата. Рискувах и изгубих, но рискът си заслужаваше. Същото е с моите приятели. Подозрителността е полезна за нашата професия — но само до известна степен. Предпочитам да вярвам на хората си, отколкото да мисля за това, което ще се случи, ако се обърнат срещу мен.
— Това е глупаво.
— Щастието глупаво ли е? — попита Келсайър и я погледна. — Кога си била по-щастлива, Вин? С моите хора, или когато беше при Кеймън?
Вин се замисли.
— Не зная със сигурност дали Мейр ме е предала — продължи Келсайър, загледан към залязващото слънце. — Тя твърдеше, че не е.
— И я пратиха в Ямите, така ли? — попита Вин. — Но в това няма никаква логика, ако е била на страната на лорд Владетеля.
Келсайър поклати глава, все така загледан към хоризонта.