— Защо аз нямам такива обувки? — попита тя тихо, докато се изкачваше по застланото с килим стълбище.
— Необходимо е време, за да се научите да ходите на високи токчета, господарке — отвърна Сейзед. — И тъй като взехме само няколко урока по танци, по-добре е още известно време да ходите с ниски обувки.
Вин се намръщи, но прие обяснението. Споменаването на танците обаче пробуди безпокойството й. Тя си припомни изящните движения на танцьорите от предишния бал. Със сигурност нямаше да може да ги имитира — все още упражняваше само основните стъпки.
„Това няма значение — помисли си. — Те не виждат мен, а лейди Валет. Предполага се, че тя е млада и неопитна, а и повечето знаят, че напоследък е боледувала. Съвсем оправдано е, ако не се представи добре на танците“.
С тази мисъл в главата изкачи последните стъпала. Увереността й нарасна.
— Трябва да призная, господарке — продължи Сейзед, — че този път изглеждате малко по-спокойна — дори ми се струвате леко развълнувана. Но според мен за лейди Валет това е съвсем обяснимо състояние.
— Благодаря ти. — Тя се усмихна. Сейзед беше прав — наистина беше развълнувана. От това, че отново участва в операцията, че е сред елитното общество, сред целия този блясък и изящество.
Насочиха се към балната зала — едно от няколкото ниски крила на Цитаделата — и на входа един слуга й пое шала. Докато чакаше Сейзед да намери подходяща маса, Вин надзърна любопитно вътре.
Залата на Елариелови се отличаваше от величествения хол на Венчърови. Помещението беше едноетажно, не тъй ярко осветено и макар прозорците да бяха със стъклописи, бяха високо под тавана. На него също имаше големи кръгли прозорци, озарени от карбидни лампи на покрива. На всяка маса бяха запалени свещи и макар светлините от тавана да грееха, в залата цареше сумрак. Изглеждаше… уединена, въпреки многобройните гости.
Това помещение очевидно бе предназначено единствено за балове. В центъра имаше дансинг, по-добре осветен от оставалата част, а около него — два реда маси. Първият ред бе само на няколко стъпки над танцувалната площадка, вторият — два пъти по-високо.
Един лакей я отведе при масичка край дансинга. Тя седна — Сейзед зае обичайното си място зад нея — и зачака да поднесат ястията.
— Как точно трябва да набирам информацията, която иска Келсайър? — попита тихо, докато оглеждаше полутъмното помещение. Процеждащата се от тавана светлина хвърляше сумрачни отблясъци върху масите и хората и създаваше невероятна атмосфера, но същевременно пречеше да се различават отделни лица. Дали Елънд беше някъде тук, сред посетителите?
— Тази вечер същите хора ще ви поканят отново на танц — обясни Сейзед. — Приемете поканите, това ще ви даде възможност по-късно да се включите в техните компании. Не е необходимо да участвате в разговорите — достатъчно е да слушате. При следващите балове вероятно някои от младите мъже ще ви помолят да им правите компания. Тогава ще имате възможност да седнете на масите им и да подслушвате разговорите.
— Искаш да кажеш, че ще седя цяла вечер с един мъж?
— Да. Това е съвсем обичайно. А също и да танцувате с него цялата вечер.
Вин сбърчи вежди, но реши да не разпитва повече. Продължи да оглежда залата. „Вероятно не е тук — каза, че предпочита да избягва баловете, когато е възможно. А дори и да е дошъл, не обича компаниите. Дори няма да го…“
Чу се глухо тупване — някой постави на масичката й вързоп книги. Вин подскочи от изненада и се обърна тъкмо когато Елънд Венчър придърпа един стол до масата и се отпусна в нехайна поза на него. Облегна се така, че светлината на близкия свещник да идва иззад гърба му, и разтвори най-горната книга.
Сейзед се намръщи. Вин обаче прикри усмивката си, докато разглеждаше Елънд. И този път изглеждаше, сякаш е пропуснал действието с гребена, и не всички копчета на сюртука му бяха закопчани. Дрехите му не бяха опърпани, не бяха толкова лъскави, колкото на останалите посетители. Бяха ушити така, че да са широки и свободни, в разрез с текущата мода на плътно прилепнали одежди.
Елънд прелистваше книгата. Вин почака търпеливо да й обърне внимание, но той продължаваше да чете. Накрая тя повдигна вежди.
— Не помня да съм ви давала позволение да седнете на масата ми, лорд Венчър.
— Не ми обръщайте внимание — отвърна Елънд. — Масата е достатъчно голяма за двама.