— За нас двамата — да. Но не и за книгите ви. Къде ще сложат вечерята ми?
— Има малко местенце вляво от вас — отвърна той небрежно.
Сейзед се намръщи. Наведе се, взе другите книги и ги сложи на пода до краката на Елънд.
Младият лорд Венчър продължи да чете. Но все пак реагира с махване на ръка.
— Сега виждате защо не си взех териски слуга. Непоносими и упорити във всичко.
— Сейзед не е непоносим — отвърна хладно Вин. — Той е добър приятел и по-свестен човек, отколкото вие ще бъдете някога.
Елънд най-сетне вдигна глава.
— Уф… съжалявам. — Каза го съвсем искрено. — Извинявам се.
Вин кимна. Елънд отново забоде нос в книгата.
„Защо трябва да сяда при мен, щом смята да чете?“
— Какво правите на тези забави, освен че досаждате? — попита тя обидено.
— Но с какво ви досаждам? — попита той. — Наистина, Валет. Просто си седя тук и си чета кротко.
— На моята маса. Сигурна съм, че ще ви намерят подходяща — вие сте наследникът на Венчърови. Не че ме осведомихте за това при предишната ни среща.
— Вярно — съгласи се Елънд. — Но помня, споделих, че Венчърови са ужасно досадни хора. Просто се опитвам да поддържам тази тяхна слава.
— Може би се дължи на вас?
— И това е възможно — потвърди Елънд, без да спира да чете.
Вин въздъхна отчаяно.
Елънд я погледна над ръба на книгата.
— Каква изумителна рокля. Почти толкова хубава, колкото сте вие.
Ченето й увисна. Елънд се засмя закачливо и отново втренчи поглед в книгата, но по очите му си личеше, че е направил коментара само защото е знаел каква реакция ще последва.
Сейзед се надвеси над масата, без да прикрива неодобрението си. Но въпреки това не каза нищо. Елънд, изглежда, бе твърде важен, за да бъде пропъден от един обикновен стюард.
Вин най-сетне успя да се овладее.
— Лорд Венчър, мога ли да попитам защо един толкова изтъкнат кавалер като вас ходи по баловете сам?
— О, не е така. Моето семейство обикновено урежда да ме придружават едно или друго момиче. Тази вечер редът се падна на лейди Стейси Бланш — онази със зелената рокля, дето седи на масата отсреща.
Вин погледна през дансинга. Лейди Бланш, ослепителна блондинка, ги гледаше и едва прикриваше недоволството си.
Вин се изчерви и извърна очи.
— Не трябва ли тогава да сте при нея?
— Вероятно — отвърна Елънд. — Но ще ви призная една тайна. Истината е, че не съм кой знае какъв джентълмен. Освен това аз не съм я канил — осведомиха ме за уговорката едва когато се качих в каретата.
— Разбирам — рече Вин.
— Независимо от това поведението ми е неоправдано. За съжаление, вече съм свикнал да постъпвам по този начин — вземете например навика ми да чета книги по време на вечеря. Ще ме извините ли за миг, искам да си взема нещо за пиене.
Той се изправи, пъхна книгата в джоба си и се отправи към масите с ястия и напитки. Вин го проследи с поглед, едновременно подразнена и заинтригувана.
— Това не е добре, господарке — подхвърли тихо Сейзед.
— Той не е толкова лош.
— Използва ви, господарке — продължи Сейзед. — О, дете, не искам да ви обидя, но вие въобще не познавате придворните игри. Този млад човек няма никакъв романтичен интерес към вас. Той е напорист и арогантен и се бунтува срещу ограниченията, наложени от баща му — ето защо се държи грубо и предизвикателно. Надява се, че баща му ще отстъпи, ако поддържа образа на разглезено дете достатъчно дълго.
Сърцето й се сви. „Сейзед е прав, разбира се. Защо иначе Елънд ще ме търси? Аз съм точно това, от което има нужда — девойка със скромно потекло, с която да дразни баща си, но достатъчно неопитна, за да не вижда истината“.
Вечерята й пристигна, но Вин беше изгубила апетит. Все пак започна да се храни. Елънд се върна с голяма чаша в ръка и отново се зачете, като си посръбваше от време на време.
„Да видим какво ще направи, ако този път не прекъсвам четенето му“ — помисли Вин и се съсредоточи върху елегантните движения, на които я беше учил Сейзед. Вечерята не беше обилна — задушени в масло зеленчуци — и колкото по-скоро привършеше с нея, толкова по-скоро щяха да я поканят на танц. Тогава поне нямаше да се налага да седи в компанията на лорд Венчър.
На няколко пъти младият лорд я поглежда над ръба на книгата, докато тя се хранеше. Изглежда, очакваше да го заговори, ала тя мълчеше. Но докато си похапваше, гневът й започна да се уталожва. Разглеждаше тайно своя съсед по маса, нехайния му вид, ентусиазма, с който поглъщаше страниците. Възможно ли бе този млад човек да е склонен на манипулациите, за които намекваше Сейзед? Наистина ли я използваше?