„Всеки ще те предаде — прошепна в главата й Рийн. — Всеки“.
Но Елънд изглеждаше толкова… непресторен. Държеше се, сякаш си е такъв, а не сякаш играе роля. Освен това очевидно му се искаше да си говори с нея. Този път с поведението си Вин бе засегнала някаква чувствителна струна. Накрая той оставя книгата и я погледна.
— Защо сте тук, Валет?
— На бала ли?
— Тук, в Лутадел.
— Защото е центърът на всичко.
— Елънд се намръщи.
— Сигурно сте права. Но империята е твърде голяма, за да има толкова малък център. Не мисля, че някой от нас въобще си дава сметка за размерите й. Колко дълго пътувахте до тук?
За миг Вин бе завладяна от паника, сетне си припомни уроците на Сейзед.
— Почти два месеца с канална ладия, с няколко спирки.
— Наистина дълго. Казват, че ще отнеме половин година да изминеш империята от единия край до другия, но повечето от нас забравят всичко друго, освен този малък център.
— Аз… — Вин се сепна. С Рийн бяха обиколили целия Централен район. Беше най-малкият от всички и най-примамлив за крадците, колкото и да бе странно. Все пак въпреки близостта си до самия лорд Владетел той бе сред най-раздираните от корупция и най-заселен с богаташи.
— И какво мислите за града? — попита Елънд.
Вин помълча малко.
— Много е… мръсен — призна откровено. От сумрака изплува един слуга и отнесе празната й чиния. — Мръсен и пренаселен. Скаа страдат ужасно, но предполагам, че навсякъде е така.
Елънд я изгледа със странно изражение.
„Не биваше да споменавам скаа. Това не е в стила на една благородница“.
Той се наведе към нея.
— Нима смятате, че отношението към градските скаа е по-лошо, отколкото към тези във вашата плантация? Винаги съм мислил, че в града се чувстват по-добре.
— Ами… не знам. Не съм ходила често на полето.
— Значи не сте имали вземане-даване с тях?
Вин сви рамене.
— Какво значение има? Те са само скаа.
— Всички го казват. Но аз не съм сигурен. Може би съм прекалено любопитен, но те ме интересуват. Чували ли сте ги някога да разговарят помежду си? Приличат ли на обикновените хора?
— Какво? — попита Вин. — Разбира се, че са като другите. Вие какво си представяте?
— Е, нали знаете какво ни учи Министерството.
Не знаеше. Но щом се отнасяше за скаа, едва ли бе нещо добро.
— Имам си правило да не приемам всичко, което казва Министерството, за чиста монета.
Елънд отново я изгледа.
— Не сте такава… каквато очаквах, лейди Валет.
— Така е с повечето хора.
— Добре, разкажете ми за скаа от вашата плантация. Какво представляват?
Вин сви рамене.
— Като всички останали скаа.
— Интелигентни ли са?
— Някои.
— Но не като вас и мен, нали?
Вин се замисли. „Как би отговорила една благородна дама?“
— Разбира се, че не са. Те са само скаа. Защо толкова ви интересуват?
Елънд изглеждаше… разочарован.
— Без някаква особена причина — отвърна той, облегна се назад и разтвори книгата. — Струва ми се, че онези младежи искат да ви поканят на танци.
Вин се обърна и видя, че на няколко крачки от масата се е спряла група млади мъже. Когато погледна към тях обаче извърнаха очи. След секунди един се доближи до съседна маса и покани седящата там дама.
— Неколцина младежи проявиха интерес към вас, милейди — прошепна Сейзед. — Но не се приближават, защото ги плаши присъствието на лорд Венчър.
Елънд изсумтя.
— Би трябвало да знаят, че няма с какво да ги плаша.
Вин се намръщи, но Елънд продължаваше да чете. „Чудесно!“ — помисли си тя и отново погледна младежите, улови погледа на един и му се усмихна лекичко.
След секунди младият мъж се приближи и я заговори малко официално, макар и сконфузено:
— Лейди Реноа, аз съм лорд Меленд Лийс. Бихте ли танцували с мен?
Вин погледна крадешком Елънд, но той не отделяше очи от книгата си.
— С най-голямо удоволствие, лорд Лийс — рече тя и му протегна ръка.
Той я поведе към дансинга и докато вървяха, Вин отново изпита безпокойство. Внезапно едноседмичните тренировки й се сториха крайно недостатъчни. Музиката спря, за да могат двойките да се сменят, и лорд Лийс я поведе напред.
Вин овладя страха си — напомни си, че всички виждат в нея роклята и положението й, но не и самата Вин. Погледна лорд Лийс в очите и с изненада видя там неспокойствие.
Оркестърът засвири отново и танцът започна. Лицето на лорд Лийс изглеждаше съсредоточено. Тя усещаше, че дланите му се изпотяват. „Ами че той е също толкова нервен, колкото съм и аз! Може би дори повече“. Лийс беше по-млад от Елънд, почти неин връстник. Вероятно нямаше кой знае какъв опит от баловете и със сигурност не изглеждаше добър танцьор. Твърде много се съсредоточаваше върху стъпките и движенията му бяха вдървени.