— Така е — потвърди тя. — Но се упражнявам. Може да ви се стори странно, но няма как да напреднеш в танците, ако само седиш и се ровиш в разни книги.
— Това предложение ли е? — попита Елънд и отвори поредната книга. — Не отива на една дама да кани мъж на танци, ако не знаете.
— О, не бих искала да ви откъсвам от четенето — рече Вин, наведе се към книгата пред себе си и се намръщи: текстът беше изписан със ситен почерк, на ръка. — Пък и ако танцувам с вас, ще унищожа малкия напредък, който реализирах с моя първи танц.
Елънд бавно вдигна глава.
— Напредък?
— Ами да — отвърна Вин. — Сейзед беше прав. Вие наистина плашите хората и те не идват да ме канят. За една млада дама ще е истинска катастрофа, ако остане сама само защото на масата й е седнал човек, който пропъжда всички останали.
— Затова ли… — почна Елънд.
— Затова му казах, че сте тук, за да ме представите в двора. Нещо като мой… по-голям брат.
— По-голям брат? — повтори Елънд и смръщи вежди.
— Много по-голям — кимна тя и се засмя. — Искам да кажа, че сигурно сте два пъти по-възрастен от мен.
— Два пъти… Валет, аз съм на двайсет и една. Освен ако не сте някоя рано съзряла десетгодишна девойка, няма как да съм „два пъти по-възрастен“.
— Никога не ме е бивало в смятането — отвърна тя нехайно.
Елънд въздъхна и завъртя очи. Недалеч от тях лорд Лийс разговаряше с приятелите си и от време на време кимаше към Вин и Елънд. Ако имаше късмет, скоро щеше да я покани някой друг.
— Познавате ли лейди Шан? — попита тя, докато чакаше.
Елънд вдигна глава учудено и я погледна.
— Шан Елариел?
— Предполагам — рече Вин. — Коя е тя?
Елънд отново забоде нос в книгата.
— Никоя, която да заслужава да я обсъждаме.
Вин повдигна вежди.
— Елънд, може да съм нова в двора, но надушвам неискреността на подобни коментари.
— Ами… — Той се поколеба. — Май съм сгоден с нея.
— Имате годеница? — попита тя с нарастващо раздразнение.
— Не съм съвсем сигурен. От около година не сме предприемали нищо по въпроса. Всички сигурно вече са забравили.
„Ама че работа“ — помисли си Вин.
Миг по-късно към тях се приближи един от приятелите на Лийс, покани я и Вин прие с радост, доволна, че ще се отърве за малко от компанията на Венчър. Докато вървеше към дансинга, се извърна и видя, че той я наблюдава над ръба на книгата. Веднага обаче се скри зад нея и се направи на безразличен.
Вин се отпусна на стола и овладя желанието да си събуе обувките и да си масажира краката — подозираше, че това няма да е типична за знатна дама постъпка. Лекичко разпали мед, сетне и малко пютриум, за да подсили тялото си и да прогони умората.
Остави ги постепенно да угаснат. Келсайър я бе уверил, че докато гори мед, не може да бъде засечена от друг аломант. Тя обаче не беше съвсем сигурна. С разпаления пютриум реакциите й бяха твърде бързи, тялото й — прекалено силно. Опасяваше се, че някой внимателен наблюдател може да забележи подобна нелогичност независимо дали е аломант, или не.
Умората й се върна веднага щом пютриумът изгасна. Напоследък се опитваше да отвикне от честата му употреба. Раната вече я болеше само когато се извиваше силно и тя искаше да се възстанови, като разчита предимно на собствените си сили.
В известен смисъл умората й тази вечер беше полезна — беше резултат от интензивно танцуване. Сега, когато гледаха на Елънд като на неин опекун, вместо като на ухажор, младите мъже не се страхуваха да я канят на танци. И обезпокоена да не обиди някого с отказа си, Вин приемаше всяка покана. Преди няколко месеца би се разсмяла, ако някой и кажеше, че може да се изтощи от танци. Но плюските по ходилата и уморените й крака бяха само част от изпитанието. Усилието да запомни всички имена — да не говорим за съдържанието на разговорите с партньорите — изтощаваше ума й.
„Добре, че Сейзед е помислил за ниските обувки“ — помисли си тя с въздишка и отпи от чашата леденостуден плодов сок. Терисецът още не се беше върнал от вечеря. Странно, но Елънд също го нямаше на масата — макар че книгите му продължаваха да са разхвърляни върху нея.
Вин ги огледа. Може би ако се престореше, че чете, младежите щяха да я оставят на мира за известно време. Тя се огледа за подходяща книга. Тази, която я интересуваше най-много — малкият, подвързан с кожа бележник на Елънд, — я нямаше.
Ето защо тя взе един дебел син том и го отвори. Избра го заради едрия шрифт — нима хартията бе толкова скъпа, че писарите трябваше да сбиват редовете един в друг, за да пестят материал? Въздъхна.
„Не мога да повярвам, че хората четат толкова дебели книги“. Тази например щеше да й отнеме много, наистина много дни. Рийн я бе научил да чете, за да може да разчита договори, бележки и може би да се преструва на благородница. Но обучението й едва ли щеше да помогне, когато ставаше дума за толкова дълъг текст.