Вин мълчеше смутено. Нито един благородник не се бе отнасял с нея по този начин. Разбира се, единственият член на Голяма къща, с кого се бе запознала досега, бе самият Елънд.
— Да съдя ли по безразличното ви изражение, че приемате тази позиция? — попита Шан. Ако се справите добре, дете, ще ви позволя да се присъедините към моята свита. Ще научите много полезни неща от дамите тук, в Лутадел.
— Като например? — попита Вин, като се помъчи да овладее предизвикателството в гласа си.
— Огледайте се, дете. Косата ви сякаш е претърпяла някакво неописуемо бедствие, роклята ви виси като торба. Да си благородна дама в Лутадел изисква… съвършенство. А не това. — И посочи презрително Вин.
Вин се изчерви. В поведението на тази жена имаше странна и необяснима сила. Вин с изненада осъзна, че й прилича на някои от главатарите на банди, при които бе работила — между тях и Кеймън. Хора, които са готови да ударят противника си и не очакват никаква съпротива. Всеки знаеше, че да им се противиш означава да пострадаш още повече.
— Какво искате от мен? — попита тя.
Шан повдигна вежди и остави вилицата до недоядения десерт. Терисецът взе чинията и я отнесе.
— Наистина сте глупава, нали? — попита лейди Шан.
Вин се поколеба, после се поправи:
— Какво ще очаква от мен Нейно благородие?
— Ще ти кажа с течение на времето — стига лорд Венчър да продължи да си играе с теб. — За миг, докато споменаваше името на Елънд, Вин зърна в очите й омраза. — Но засега — продължи Шан — искам да ми предадеш разговора си с него тази вечер.
Вин отвори уста, но се сепна. Нещо в цялата тази ситуация не беше наред. Усещаше го, беше едва доловимо, може би дори нямаше да го забележи, ако не беше обучението на Бриз.
Усмирител? Интересно.
Шан се опитваше да й внуши покорство. Затова очакваше от нея да говори. Вин се зае да преразказва разговора с Елънд, като се стараеше да пропуска интересните части. Но през цялото време не й даваше покой една мисъл — че Шан се опитва да си играе с чувствата й. С крайчеца на окото си забеляза, че терисецът се връща от кухнята. Но вместо да се отправи към масата на Шан, пое в друга посока.
Към масата на Вин. Там спря и започна да рови в книгите на Елънд.
„Каквото и да търси, не мога да му позволя да го намери.“
Вин се надигна неочаквано, най-сетне предизвиквайки в Шан някаква реакция, тъй като тя я погледна изненадано.
— Сетих се, че казах на моя терисец да ме чака при масата! — обясни тя. — Ще се обезпокои, ако не ме намери там!
— О, в името на лорд Владетеля — промърмори недоволно Шан. — Дете, няма нужда да…
— Съжалявам, ваше благородие — прекъсна я Вин. — Трябва да вървя.
Не изглеждаше особено правдоподобно, но бе най-доброто, което можа да измисли. Поклони се и напусна масата на Шан, макар тя да бе видимо недоволна. Терисецът беше добър — забеляза я, когато беше на няколко крачки от него, и се отдалечи с невинен вид.
Вин спря до масата и се зачуди дали не е оскърбила прекалено лейди Шан с внезапното си тръгване. Но беше твърде изморена, за да се притеснява за подобни неща. Забеляза, че младите мъже отново са насочили вниманието си към нея, и побърза да седне и да разтвори една книга напосоки.
За щастие този път планът й подейства. Младежът, отправил се към нея, плавно смени посоката и я остави да чете на спокойствие. С напредване на вечерта залата постепенно се изпразваше.
„Какво ли интересуваше терисеца сред книгите?“
Огледа масата за някаква видима промяна, но Елънд бе оставил книгите в такава безредица, че беше трудно да определи. Все пак една малка книга, притисната от по-дебел том, привлече вниманието й. Повечето останали бяха отворени на различни страници и тя бе видяла, че Елънд поставя указатели. Но тази книга беше затворена — а не си спомняше да я е отварял. Със сигурност я имаше и преди — обърна й внимание, защото бе единствената толкова тънка, — което пък означаваше, че не я е оставил терисецът на Шан.
Изпълнена с любопитство, тя се протегна и я взе. На черната кожена подвързия бе изписано „Атмосферни особености на Северните провинции“. Вин смръщи вежди и завъртя книгата в ръце. Нямаше заглавна страница, нито бе написано име на автор. Започваше направо с текста.
Когато разглеждаме Последната империя в цялост, се изправяме пред един неоспорим факт. За нация, управлявана от самопровъзгласило се божество, империята е понесла колосално количество управленчески грешки. Повечето от тях са били прикрити успешно и могат да бъдат открити само в металоемите на ферохимиците или сред страниците на забравените текстове. Но достатъчно е да се върнем в близкото минало, за да отбележим гафове като Деванекското клане, ревизирането на Доктрината за безкрая и презаселването на народа на ранатите.