Вин продължи да се усмихва и кимна. Младият благородник се обърна и заобиколи масите от външната страна. В другия край го чакаха двама младежи. Вин ги наблюдаваше с интерес — единият стисна рамото на Елънд с приятелски жест, взе половината книги и тримата се отправиха към изхода, като разговаряха оживено.
Вин се отпусна на стола и се замисли. Най-сетне се появи Сейзед и тя му махна. Той се приближи забързано.
— Кои са тези мъже с лорд Венчър? — попита тя и посочи след Елънд.
Сейзед примижа зад очилата.
— Ами… единият е лорд Джастис Лекал. Другият е Хастинг, но не знам малкото му име.
— Изглеждаш изненадан.
— Къщи Лекал и Хастинг са политически противници на Къща Венчър. Благородниците често си гостуват на малки следбалови забави, където създават съюзи… — Терисецът млъкна и я погледна. — Струва ми се, че господарят Келсайър ще иска да научи за това. Време е да се оттегляме.
— Съгласна съм — рече Вин и се изправи. — А също и краката ми. Да вървим.
Сейзед кимна и двамата тръгваха към изхода.
— Защо се забави толкова? — попита Вин, докато слугата й подаваше шала.
— Връщах се няколко пъти, господарке — обясни Сейзед. — Но вие все бяхте на дансинга. Реших, че ще е по-полезно да разговарям с прислугата, отколкото да стърча до масата.
Вин кимна, заметна се с шала и се спусна по покритото с килим стълбище, следвана от Сейзед. Вървеше забързано — нямаше търпение да се върне при Келсайър и да му разкаже всичко, преди да е забравила имената. На площадката спря да изчака да докарат каретата и в същия миг забеляза нещо странно. Недалеч от тях сред мъглите имаше трескаво движение. Тя пристъпи напред, но Сейзед положи ръка на рамото й и я задържа. Една дама не бива да навлиза в мъглите.
Вин разпали мед и калай, но зачака — шумотевицата приближаваше. Постепенно различи един стражник, който теглеше зад себе си дребничка фигура — скаа хлапе с мръсни дрехи и измазано със сажди личице. Войникът заобиколи Вин отдалече, кимна й смутено и се приближи към капитана на стражниците. Вин разпали калай, за да подслуша разговора.
— От кухнята е — обясни с тих глас войникът. — Опита се да проси от един благородник, когато каретата му спря при вратата.
Капитанът кимна мълчаливо и войникът задърпа малкия си пленник към мъглите в далечната част на двора. Момчето викаше и се съпротивляваше, а стражникът сумтеше, но не го изпускаше. Вин ги проследи с поглед. Сейзед не вдигаше ръка от рамото й, сякаш се боеше, че може да ги последва. Естествено, нямаше начин да помогне на момчето. Не биваше да…
Щом двамата се скриха зад мъгливата завеса, където останалите не можеха да ги видят, войникът извади нож и преряза гърлото на хлапето. Вин подскочи изплашено. Стражникът пусна хлапето, улови го за краката и го задърпа нататък.
Вин не помръдна, втрещена от случилото се. Каретата най-после дойде.
— Господарке — подкани я Сейзед, но тя не го чу.
„Те го убиха — мислеше си. — Тук, на няколко крачки от мястото, където благородниците изчакват каретите си. Сякаш… смъртта е нещо съвсем естествено. Заклаха го като животно“.
Не, дори като някаква още по-низша твар. Никой не би заклал прасе в двора на крепостта. Позата на стражника, докато извършваше кървавото дело, говореше за досада, сякаш не си заслужаваше да потърси друго място. Дори някой от благородниците наоколо да бе забелязал случката, не го показваше с нищо. Продължаваха да разговарят. Всъщност разговорите им дори бяха станали по-оживени сега, когато писъците бяха секнали.
— Господарке — подкани я пак Сейзед.
Тя го остави да я отведе при каретата. Беше потресена от случилото се. Всичко това бе толкова странно. Приятната обстановка, танците зад светещите прозорци. И смърт в двора. Не ги ли интересуваше? Не знаеха ли какво е станало? „Това е Последната империя, Вин — мислеше си тя, докато каретата се отдалечаваше. — Не забравяй пепелта само защото виждаш коприна. Ако тези хора знаеха, че си скаа, щяха да те убият също така безчувствено, както постъпиха с момчето“.
Отрезвяваща мисъл, която владееше мислите й през целия обратен път до Фелисе.
19.
С Куаан се срещнахме случайно — макар че той вероятно би използвал думата „провидение“.
И преди това се бях запознавал с териски философи. Те до един са хора, обладаващи голяма мъдрост и проницателност. Хора с почти осезаема значимост.
Но не беше така с Куаан. В известен смисъл той е толкова нехарактерен пророк, колкото съм аз герой. Не е обграден с атмосферата на церемониална мъдрост, нито някога е бил теолог. Когато се срещнахме за първи път, той се занимаваше с типичните за него странни проучвания — ровеше се във великата Кхленийска библиотека, за да разбере дали дърветата могат да мислят.