— Много добре, скаа — рече Келсайър. — Заслужи си заплащането. Може би ще те потърся и друг път.
— Благодаря ви, милорд — отвърна Хойд и се поклони почти до земята.
Келсайър пусна една монета и се извиси във въздуха. Докато стъпваше на покрива, зърна Хойд да се навежда за хвърлената монета. Изглежда, този път „слабото зрение“ не му попречи да я открие. Келсайър се усмихна и си продължи по пътя. Следващата среща нямаше да е толкова лека.
Отправи се на изток, към площад Ахлстром. Докато се придвижваше, свали пелерината и разкопча жилетката, под която се показа дрипава риза. Приземи се в тясна уличка, прибра пелерината и жилетката, наведе се, гребна с шепа сажди от купчината на ъгъла, натърка ги по кожата си да прикрие белезите, после зацапа и лицето и изкуствената си брада.
Мъжът, който излезе от уличката малко след това, се отличаваше много от благородника, с когото се бе срещал Хойд. Брадата му висеше на черга масури и беше доста проскубана. Келсайър провлачи крак — преструваше се, че е сакат — и извика на една тъмна фигура, изправена до спряния фонтан:
— Милорд? Вие ли сте, милорд?
Лорд Страф Венчър, глава на Къща Венчър, беше импозантен мъж, благородник до мозъка на костите. Келсайър не виждаше зад него охрана, макар да знаеше, че има поне двама стражници — самият лорд не изглеждаше обезпокоен от мъглите, всеизвестно бе, че той е Калаено око. Венчър пристъпи уверено напред, като потропваше нетърпеливо с фехтоваческото си бастунче.
— Закъсняваш, скаа! — тросна се той.
— Милорд, аз… аз ви чаках в уличката… както се уговорихме!
— Не сме се уговаряли така!
— Съжалявам, милорд — отвърна Келсайър и се поклони, малко непохватно, заради „сакатия“ си крак. — Не исках да ви карам да чакате.
— Не ни ли видя, че сме тук?
— Простете, милорд — продължи с ролята Келсайър. — Но напоследък зрението ми… Едва различавам пръстите си в тази тъмница.
„Благодаря ти за идеята, Хойд“.
Венчър изсумтя, подаде бастунчето на стражника зад себе си и зашлеви Келсайър през лицето.
Келсайър рухна на земята, притиснал бузата си с длан.
— Простете, милорд…
— Следващия път, когато ме накараш да чакам, ще те ударя с бастуна — рече ядосано Венчър.
„Е, поне знам къде ще ида следващия път, когато ми потрябва труп за някоя градина“ — помисли Келсайър, докато се изправяше.
— А сега — продължи Венчър, — да се захващаме за работа. Каква е важната новина, която обеща да ми съобщиш?
— Става дума за Къща Ерикел, милорд — отвърна Келсайър. — Известно ми е, че в миналото ваше благородие е имал вземане-даване с тях.
— И?
— Милорд, трябва да ви кажа, че те ви мамят. Продават сабите и бастунчетата на Къща Текиел за половината от цената, която плащате!
— Доказателства?
— Достатъчно е да погледнете новото въоръжение на Текиелови, милорд — отвърна Келсайър. — Истината ви казвам. Нямам нищо друго, освен собствената си репутация! Без нея животът ми не струва и пукната пара.
Този път не лъжеше. Във всеки случай не съвсем. Щеше да е безсмислено да съобщава сведения, които Венчър лесно би могъл да провери. Част от това, което казваше, беше вярно — Текиел даваха известно предимство на Ерикел. Келсайър, разбира се, лекичко го преувеличаваше. Ако изиграеше козовете си правилно, можеше да предизвика раздор между Ерикел и Венчър и същевременно да влоши отношенията на Венчърови с Текиел. И ако след това Венчър се обърнеше за оръжия към Реноа… какво пък, това само щеше да е допълнителна полза.
Страф Венчър изсумтя отново. Къщата му беше влиятелна — вероятно най-влиятелната и могъща, — но разчиташе за това на търговията. Не беше никак лесно да се издигнеш толкова нависоко в Последната империя, като се имаха предвид налаганите от лорд Влатеделя данъци и цената на атиума. Но същевременно Венчър можеше да се превърне в могъщ инструмент в ръцете на Келсайър. Ако успееше да подаде на този човек правилната смес от истина и измислица…
— Не виждам с какво може да ми е полезно това — тросна се Венчър. — Сега ще проверя доколко си осведомен, доноснико. Разкажи ми какво знаеш за Оцелелия от Хатсин.
Келсайър замръзна.
— Милорд?!
— Нали очакваш да ти се плати? — каза Венчър. — Е, разкажи ми за Оцелелия. Говорят, че се бил върнал в Лутадел.
— Само слухове, милорд — побърза да отвърне Келсайър. — Никога не съм срещал Оцелелия, но се съмнявам да е в Лутадел — ако въобще е жив.
— Чух, че събирал скаа за бунт.
— Милорд, винаги е имало глупаци, които да подтикват скаа към размирици. И винаги ще има такива, които да използват името на Оцелелия, но не вярвам някой някога да се е измъкнал жив от Ямите. Бих могъл да посъбера информация за това, ако желаете, но се опасявам, че ще останете разочарован. Оцелелия е мъртъв — лорд Владетеля… той не би допуснал подобно недоглеждане.