— Вярно е — склони Венчър. — Но скаа, изглежда, вярват в слуховете за този „единайсети метал“. Ти да си чул нещо, доноснико?
— О, да — рече Келсайър, като едва успя да прикрие изненадата си. — Това е легенда, милорд.
— Никога не съм я чувал. А аз обръщам сериозно внимание на такива неща. Това не е „легенда“. Някой доста хитро манипулира скаа.
— Ах… интересно заключение, милорд — рече Келсайър.
— Така е — потвърди Венчър. — И ако предположим, че Оцелелия наистина е загинал в Ямите и някой се е добрал до трупа му… до останките… винаги има начин да имитираш външността на един човек. Нали разбираш за какво говоря?
— Да, милорд.
— Искам да проучиш този въпрос. Не ме интересуват клюките — намери ми нещо за човека, който се опитва да оглави скаа. И тогава ще си получиш парите.
Венчър се обърна, махна на хората си и тръгна. Келсайър го изпрати със замислен поглед.
Малко по-късно Келсайър пристигна в имението Реноа, като отново използва трасето с бронзовите пръчки между Лутадел и Фелисе. Полагането на трасето не беше негово дело, дори не знаеше кой го е направил. Често се питаше кой може да стои зад това и как ще постъпи, ако докато лети над трасето, срещне някой друг Мъглороден. „Най-вероятно ще се престорим, че не се виждаме. Мъглородните често го правят“.
Погледна през мъглата към осветената от фенери фасада на къщата. Слаб топъл ветрец развяваше пелерината му. Празната карета подсказваше, че Вин и Сейзед са се прибрали от бала.
Чакаха го във всекидневната и разговаряха тихо с лорд Реноа.
— Чак такъв не те бях виждала! — възкликна Вин, когато той пристъпи в стаята. Все още бе облечена с рокля — красива червена премяна, макар че не седеше като знатна дама, а беше свила крака под себе си.
Келсайър се усмихна. „Преди няколко седмици щеше да съблече тази рокля веднага щом се прибере. Май започва да се превръща в истинска дама“. Отпусна се на един стол и почеса мръсната си фалшива брада.
— За това ли говориш? Чух, че брадите се връщали на мода. Гледам да съм в крак с времето.
Вин се засмя.
— В крак с просешката мода по-скоро.
— Келсайър, как мина вечерта? — попита лорд Реноа.
Келсайър вдигна рамене.
— Като повечето. За щастие поне засега няма никакви подозрения към Къща Реноа — по-скоро аз съм този, който вълнува някои среди на благородничеството.
— Ти? — попита Реноа.
Келсайър кимна. Един слуга му донесе топла влажна кърпа, за да изтрие саждите от лицето и ръцете си. Келсайър не беше сигурен дали го направи заради него, или за да не изцапа мебелите.
— Изглежда, сред местното население е плъзнала мълвата за Единайсетия метал. Дори някои благородници са чули за него и по-интелигентните проявяват видимо безпокойство.
— Какво отношение има това към нас? — попита Реноа.
Келсайър повдигна рамене.
— Ще продължим с разпространяването на противоречиви слухове, за да накараме благородниците да се занимават повече един с друг и по-малко с мен. Защото, колкото и да е странно, лорд Венчър ми поръча да събирам сведения за Оцелелия. Трябва да ти призная, Реноа, че малко се обърках от цялата тая игра — чудя се как се справяш.
— Затова съм такъв, какъвто съм — отвърна лъжеблагородникът.
Келсайър отново повдигна рамене и се обърна към Вин и Сейзед.
— Как мина вашата вечер?
— Изморително — оплака се Вин.
— Господарката Вин е малко ядосана — намеси се Сейзед. — На връщане от Лутадел ми разказа за „тайните“, които е узнала по време на танците.
Келсайър се захили.
— И нищо ново, така ли?
— Сейзед вече знаеше всичко! — тросна се Вин. — Прекарах часове да се въртя на дансинга с онези мъже и усилията ми отидоха на вятъра!
— Не бих казал, Вин — възрази Келсайър, докато смъкваше последните останки от брадата. — Завързала си нови запознанства, видели са те, поупражнявала си се в клюкарстване. Що се отнася до информацията — какво пък, съмнявам се веднага да започнат да ти разкриват важни тайни. Дай им малко време.
— Колко малко?
— Сега, след като вече се чувстваш по-добре, ще можеш да посещаваш баловете редовно. След месец-два ще имаш достатъчно приятели, за да събираш информацията, която ни интересува.
Вин кимна и въздъхна. Изглежда, вече нямаше нищо против да ходи по-често на балове.
Сейзед се покашля.
— Господарю Келсайър, струва ми се, че трябва да ви съобщя нещо. През цялата вечер на масата ни седеше лорд Елънд Венчър, макар че господарката Вин откри начин да извлече полза от присъствието му.