— Дочух нещо такова — отвърна Келсайър. — Какво каза на хората, Вин? Че Реноа и Венчър са приятели?
Вин пребледня.
— Откъде знаеш?
— Притежавам тайнствени сили — отвърна Келсайър и махна с ръка. — Както и да е, сега всички смятат, че Реноа и Венчър имат съвместно предприятие. Вероятно подозират, че Венчър трупа оръжие.
Вин се намръщи.
— Не исках да се стига дотам…
— Такива са правилата на придворния живот, Вин. Нещата лесно могат да излязат от контрол. Но това не е проблем — макар че сега Реноа ще трябва да внимава, когато си има работа с Венчърови. Нека все пак първо видим каква ще е реакцията им.
Лорд Реноа кимна.
— Съгласен.
Келсайър се прозя.
— Дано няма нищо друго, защото се изморих да играя на благородник и просяк в една и съща вечер…
— Има още нещо, господарю Келсайър — обади се Сейзед, — В края на вечерта господарката Вин е видяла лорд Елънд Венчър да си тръгва от бала в компанията на млади господари от Къщи Лекал и Хастинг.
Келсайър смръщи вежди.
— Виж, това е странна комбинация.
— Така си помислих и аз — съгласи се Сейзед.
— Вероятно пак се опитва да ядоса баща си — продължи да разсъждава Келсайър на глас. — Като фамилиарничи с противника открито…
— Може би — рече Сейзед. — Но тримата изглеждат добри приятели.
Келсайър кимна и се изправи.
— Сейз, разрови се в това. Не е изключено лорд Венчър и синът му да играят някаква своя пиеска.
— Да, господарю Келсайър.
Келсайър излезе, като пътьом подаде пелерината на един слуга. Докато се качваше по източното стълбище, чу зад себе си забързани стъпки и се обърна. Вин го следваше, повдигнала лекичко червената рокля, за да не се спъне по стъпалата.
— Келсайър — рече тя тихо. — Има и още. Нещо, за което бих искала да си поговорим.
Келсайър повдигна вежди.
„Нещо, което не иска да чуе дори Сейзед?“
— В стаята ми — отвърна той почти шепнешком и я поведе нагоре. — За какво става дума? — попита, след като затвори вратата.
— За лорд Елънд — отвърна тя и бузите й едва забележимо поруменяха. — Сейзед не го харесва и затова не исках де го споменавам пред другите. Но тази нощ открих нещо странно.
— Какво?
— Елънд носеше цял куп книги.
„Нарича го с малко име — помисли неодобрително Келсайър, — Май си пада по него“.
— Известно е, че чете много — продължи Вин, — но някои от книгите… Докато го нямаше, аз ги разлистих.
„Добро момиче. Улицата я е дарила с верни инстинкти“.
— Една привлече вниманието ми — продължи тя. — Заглавието беше нещо за атмосферните условия, но вътре се описваха грешки и пропуски на Последната империя.
Келсайър повдигна вежди.
— Какво по-точно?
Вин сви рамене.
— Нещо за това, че след като лорд Владетеля е безсмъртен, империята му би трябвало да е по-развита и умиротворена.
Келсайър се усмихна.
— „Книгата на лъжливата зора“. Всеки Пазител може да ти я цитира наизуст. Не знаех, че са останали копия от нея. Авторът й — Делъс Куаре — е написал още няколко заклеймени по-късно произведения. И въпреки че не богохулства срещу аломантията, принудителите решават в неговия случай да направят изключение и го обесват на куката.
— Както и да е — рече тя. — Елънд има копие от тази книга. Мисля, че една от придворните дами се опитваше да се добере до нея. Видях слугата й да рови в книгите на Елънд.
— За коя дама става въпрос?
— Шан Елариел.
Келсайър кимва.
— Бившата му годеница. Вероятно търси нещо, с което да го шантажира.
— Келсайър, мисля, че тя е аломант.
— Да. По-точно Усмирителка. Вероятно е на прав път — ако наследникът на Венчър чете „Лъжливата зора“, да не говорим, че я носи със себе си…
— Опасно ли е? — прекъсна го тя.
Келсайър сви рамене.
— Донякъде. Това е стара книга и не проповядва открито бунт, така че може да му се размине.
Вин се намръщи.
— Но това, което прочетох вътре, ми се стори доста критично спрямо лорд Владетеля. Нима той позволява на благородниците да се занимават с подобни неща?
— Всъщност не им „позволява“ — отвърна Келсайър. — По-скоро понякога не обръща внимание на това, което правят. Да забраняваш книги е опасна работа. Вин — колкото повече Министерството преследва един текст, толкова повече привлича вниманието към него и повече хора се опитват да го прочетат. „Лъжливата зора“ може да е пиперливо четиво, но като не го забранява, Министерството го обрича на постепенна забрава.
Вин бавно кимна.
— Освен това — продължи Келсайър — лорд Владетеля е много по-снизходителен към аристокрацията, отколкото към скаа. За него аристократите са деца на отдавна умрели съюзници и приятели, хора, които вероятно са му помогнали в битката с Дълбината. Ето защо им позволява някои дребни волности като четенето на подобни книги или взаимното изтребване.