Вин се изчерви.
— Просто смятах, че мястото ми е тук. След като пропуснах толкова много неща заради болестта…
Келсайър вдигна ръка и се засмя.
— Ти оставаш. Ще пътуваме двамата с Йеден. Искам да се запозная със състоянието на армията, за да може Хам да се върне в Лутадел. Освен това ще вземем брат ми и ще го оставим във Вениас, откъдето да се присъедини към дяконите на Министерството. Добре, че се прибра по-рано — исках да прекараш малко време с него, преди да заминем.
— С Марш? — Вин се намръщи.
— Да. Той е Мъглив Издирвач. Бронзът е сред най-малко използваните метали, особено от опитните Мъглородни, но Марш твърди, че може да ти покаже някои трикове с него. Това ще е вероятно последната ви възможност да поработите заедно.
Вин огледа импровизирания керван и попита:
— Къде е той?
Келсайър смръщи вежди.
— Закъснява.
„Явно ви е фамилна черта“.
— Скоро ще дойде, дете мое — успокои я Реноа. — Защо не влезеш вътре да се освежиш?
„Напоследък все това правя“ — помисли тя, но овладя раздразнението си. Вместо да се прибере в къщата обаче обиколи двора и огледа товарите и работниците. Тревата беше наскоро косена, саждите — пометени своевременно след саждопада, така че не се налагаше да вдига полите си високо.
Вече знаеше, че не е толкова трудно дрехите да се поддържат чисти — достатъчно бе пепелта да се изтупва редовно. Ето защо благородниците сякаш винаги носеха нови дрехи. Лесен начин да се отличават от простите скаа.
„Келсайър е прав — помисли тя. — Изглежда, ще ми хареса ролята на благородна дама“. Само че започваше да се тревожи от промените, които новият й начин на живот можеше да предизвика вътре в нея. Някога проблемите й бяха гладът и побоищата — сега бяха продължителните пътувания с каретата и закъсняващи за уговорена среща познати. Дали това можеше да доведе до промяна в характера й?
Въздъхна и продължи огледа на товарите. Някои сандъци бяха пълни с оръжия — саби, бойни тояги, лъкове, — но повечето съдържаха храна. Келсайър й беше обяснил, че издържането на една армия изисква много повече жито, отколкото стомана.
Прокарваше пръсти по сандъците, като внимаваше да не се изцапа. Знаеше, че днес ще заминават няколко ладии, но не очакваше Келсайър да пътува с тях. Разбира се, той сигурно бе взел решението съвсем скоро — дори новият, отговорен Келсайър беше импулсивен човек. Вероятно това бе подходящо качество за водач — да не се страхуваш да възприемаш нови идеи независимо при какви обстоятелства се раждат.
„Дали пък да не го помоля да тръгна с него? — зачуди Вин. — Напоследък тази игра на благородна дама взе да ми омръзва“. Преди ден бе забелязала, че седи с изпънат гръб на седалката на каретата, въпреки че нямаше кой да я види. Боеше се да не изгуби инстинктите си — да бъде Валет се оказа за нея също толкова естествено, колкото да е Вин.
Но, разбира се, не можеше да отпътува. Имаше уговорен обяд с лейди Флавин, а и не биваше да пропуска бала при Хастингови, за който се смяташе, че ще е най-значимото социално събитие на месеца. Отсъствието й щеше да доведе до сериозни последствия. Освен това и Елънд… Нищо чудно да я забрави напълно, ако изчезне отново.
„Той вече те е забравил — рече си тя. — Последните три бала разменихте само по няколко думи. Не се поддавай на чувства, Вин. Всичко това е само поредната малка измама — като онези, в които ти участваше някога. Трябва да си изградиш положение, за да можеш да събираш информация, а не да флиртуваш и танцуваш“.
Кимна замислено. Около нея работниците продължаваха да товарят чували и сандъци. Вин спря и ги загледа. Според Доксон напоследък армията се попълваше бързо.
„Набираме скорост — помисли тя. — Сигурно слуховете се разпространяват“. Това беше добре, стига да не се разпространяха твърде далече.
Докато наблюдаваше работниците, усети нещо… странно. Не изглеждаха особено съсредоточени в работата. Трябваше й съвсем малко време, за да открие причината, която ги разсейваше. Те непрестанно поглеждаха към Келсайър и си шепнеха развълнувано. Вин се доближи още малко — без да заобикаля купчината сандъци — и разпали калай.
— … той трябва да е, със сигурност — шепнеше един от мъжете. — Видях белезите.
— Висок е — посочи друг.
— Разбира се, че е висок. Ти какво очакваше?
— Оцелелият от Хатсин — намеси се трети. — Той говори на срещата за набиране на доброволци. — В гласа му се долавяше стаен страх.
Мъжете се отдалечиха. Вин сведе глава и отново закрачи сред товарачите, наострила слух. Не всички говореха за Келсайър, но броят на тези, които го обсъждаха, не беше никак малък. Освен това чу на няколко пъти да споменават „Единайсетия метал“.