Вин поклати глава.
— Нали обещах.
Марш се намръщи и я огледа с нетрепващ поглед.
— Ти си като брат ми — рече тя. — Неумолим.
— Бяхте ли близки?
— Аз го мразех — прошепна тя.
Марш се сепна и извърна очи.
— Разбирам.
— Ти мразиш ли Келсайър?
Беше ред на Марш да поклати глава.
— Не, не го мразя. Той е лекомислен и надут, но е мой брат.
— И това е достатъчно?
— Да.
— Не мога да го разбера — призна Вин.
— Сигурно брат ти не се е отнасял добре с теб, нали?
Вин кимна.
— Ами родителите ви? — попита Марш. — Баща ти е благородник. А майка ти?
— Побъркана — отвърна Вин. — Чуваше гласове. Понякога ставаше толкова зле, че брат ми се боеше да ме остави сама с нея. Но, разбира се, нямаше избор…
Марш мълчеше. „Как става така, че сега аз приказвам? — зачуди се Вин. — Той не е Усмирител, но ето че измъкна от мен това, което аз не успях от него“.
Но въпреки това нямаше нищо против да си облекчи душата. Вдигна ръка и докосна обицата си.
— Не си спомням много добре, но Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв. Убила малката ни сестричка. Имало кръв навсякъде — истинска касапница. Мен не докоснала — освен че ми сложила тази обица. Рийн разказваше… Каза, че ме притискала в обятията си и бърборела несвързано. Обявила ме за кралица, а трупчето на сестричката ми още се въргаляло в краката й. Когато ме взел от нея, тя избягала. Вероятно ми е спасил живота. Сигурно затова съм останала да живея с него. Дори когато беше лош. — Тя поклати глава и го погледна. — Не знаеш колко си щастлив, че имаш брат като Келсайър.
— Сигурно си права. Просто не бих искал да се отнася с хората, сякаш са… играчки. Вярно, че съм убил няколко принудители, но да изтребваш обикновени хорица само защото са благородници… — Марш поклати глава. — Мисля, че не е редно. Той обича другите да му се умилкват.
Прав беше, но Вин долавяше в гласа му още нещо. Ревност? „Ти си по-големият брат. Марш. Ти трябва да си по-отговорният — отишъл си при бунтовниците, за да не живееш с крадци. Сигурно те боли, когато виждаш, че сега всички харесват Келсайър“.
— Но ще ти призная — продължаваше Марш, — че той наистина става все по-добър. Ямите са го променили. И… нейната смърт.
Вин се сепна. Тук имаше нещо. Болка. Дълбока спотаена болка, по-силна от страданието по една снаха. „Това било значи. Въпросът не е, че всички го харесват, а че го е харесвал, че го е обичал един определен човек. Човекът, когото си обичал ти“.
— Както и да е — заяви Марш с поукрепнал глас. — Поне с безочливото му минало е приключено. Планът му несъмнено е безумен и съм сигурен, че донякъде се е заел с него, за да прочисти душата си, но… мисля, че не беше необходимо да се свързва с бунтовниците. Опитва се да направи нещо добро — макар че заради това най-вероятно ще си изгуби главата.
— И защо си с него, след като си сигурен, че ще се провали?
— Защото обеща да ме вкара в Министерството — отвърна Марш. — Информацията, която ще събера там, ще помага на бунтовниците векове след като Келсайър го няма.
Вин кимна, загледана към двора, после каза колебливо:
— Марш, не мисля, че за него всичко това вече е минало. Начинът, по който се отнася със скаа… и по който го гледат те…
— Виждам — прекъсна я той. — Всичко започна след онази негова измислица с „Единайсетия метал“. Не зная дали трябва да се безпокоя, или това е само поредната му игра.
— Започвам да се чудя защо е решил да потегли на път точно сега — призна Вин. — Почти месец ще е далеч от епицентъра на събитията.
Марш поклати глава.
— Оставя тук своята малка армия да го замества. Освен това има нужда да напусне града. Славата му нараства и благородничеството започва да проявява жив интерес към Оцелелия. Дори е плъзнал слухът, че при лорд Реноа живее човек със странни белези…
Вин кимна, прозряла много неща.
— В момента играе ролята на далечен роднина на Реноа — продължаваше Марш. — Но трябва да замине, преди някой да го свърже с Оцелелия. Когато се върне, ще трябва да е без много шум — инкогнито, с нахлузена качулка, така да се каже. — Марш се надигна. — Както и да е, по-важното е, че те запознах с основите. Следващия път, когато се събереш с Мъгливи, ги накарай да разпалят метали и се съсредоточи върху пулсациите им. Когато се срещнем отново, ще те науча на още неща, но ще е безсмислено, ако не си се упражнявала.
И си тръгна, без да се сбогува. След минутка тя го видя да се приближава към Келсайър и Реноа.
„Те наистина не се мразят — мина й през ума. — Какво ли е да живееш така?“ След известни размишления реши, че идеята да обичаш близките си е донякъде като аломантичните пулсови дължини, които трябваше да усеща — нещо твърде непознато за момента, за да го разбере.