21.
„Героят, на епохата не трябва да бъде човек, а сила. Нито една нация не може да го обяви за свой, нито една жена също, и никой крал не би могъл да го убие. Той няма да принадлежи никому — дори на себе си“.
Келсайър седеше кротко, зачетен в книгата, докато лодката бавно се поклащаше по канала на север.
Понякога се измъчвам, че не съм героят, за който всички ме мислят.
Какво доказателство имаме? Думите на отдавна умрели хора, които едва напоследък ме обожествяват? Дори ако приемем за верни пророчествата, само една почти неуловима брънка ги свързва с мен. Дали моята отбрана на Летния хълм наистина е „Бремето, отъждествило ме с Героя?“ Моите няколко брака биха могли да ми осигурят „Безкръвната връзка с кралете на света“, ако погледнем на това под определен ъгъл. Съществуват десетки сходни фрази, които може и да се отнасят за различни периоди от живота ми. Но от друга страна, възможно е да става дума и за съвпадения.
Философите ме уверяват, че сега е времето, възвестено от знаменията. Но все още се питам дали не са избрали погрешния човек. Толкова много хора се уповават на мен. Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят. Какво ще си помислят, ако разберат, че техният избраник — Героят на времето, техният спасител — се съмнява в самия себе си?
Може би въобще няма да се изненадат. В известен смисъл това ме безпокои най-много. Може би в сърцата си те се съмняват — също като мен. Когато ме гледат, дали виждат един лъжец?
Рашек, изглежда, смята точно така. Зная, че не биваше да позволявам на един прост носач да внася смут в душата ми. Но нали е от Терис, откъдето произхождат всички пророчества. Ако някой е в състояние да надуши измама, ще е той, нали?
Въпреки всичко продължавам своето пътешествие, насочвайки се нататък, накъдето според предсказателите ще срещна предопределената си съдба — крача, усещайки впития в гърба ми поглед на Рашек. Завист. Подигравка. Омраза.
Чудя се дали в края на краищата моето високомерие няма да погуби всички ни?
Беше доволен, че Сейзед бе успял да му направи копие на преведените откъси от дневника на лорд Владетеля, преди да отплават. Пътешествието се оказваше ужасно скучно.
За щастие дневникът беше завладяващ. Завладяващ и зловещ. Беше страшничко да четеш слова, написани някога от самия лорд Владетел. За Келсайър лорд Владетеля не беше толкова човек, колкото… създание. Зла сила, която трябваше да бъде унищожена.
Но човекът, представен в тази книга, изглеждаше съвсем смъртен. Той се съмняваше и мислеше — имаше чувства, характер.
„Тъкмо затова не бива да се вярва на всичко написано — помисли Келсайър и прокара пръст по страницата. — Хората рядко смятат действията си за неоправдани“.
Но въпреки това историята на лорд Владетеля му напомни за легендите, които бе чувал — разкази, споделяни полугласно от скаа, обсъждани от благородници и дори запаметени от Пазителите. В тях се твърдеше, че някога, преди Възнесението, лорд Владетеля бил най-великият от всички хора. Обичан водач, човек, комуто била поверена съдбата на хората.
За нещастие, Келсайър знаеше как свършва тази история. Последната империя бе наследството, оставено от този дневник. Лорд Владетеля не бе спасил човечеството, а го беше поробил. Разказът за това какви съмнения са го измъчвали в началото правеше историята само по-трагична.
Келсайър вдигна книгата да продължи, но усети, че лодката забавя ход, и надзърна през прозорчето на каютата. Десетина души вървяха по отъпкания път край канала и теглеха с въжета четирите ладии и двете лодки, от които се състоеше конвоят. Доста ефикасен, макар и трудоемък начин за пътуване — хората, дърпащи товарните съдове, превозваха десетки пъти повече стока, отколкото ако я бяха нарамили.
Но сега трябваше да спрат. Малко по-напред Келсайър забеляза вратите на шлюз, отвъд който каналът се разделяше на два ръкава. Нещо като воден кръстопът. „Най-сетне“. Наближаваше краят на плаването.
Излезе на борда и извади от кесията си няколко монети. „Време е за малко представление“ — помисли си и пусна една върху дъските. Разпали стомана и се Тласна във въздуха.
Извиси се нагоре и под ъгъл, като бързо набра височина — сега вече виждаше цялата група от работници на брега, едни още теглеха лодките, други крачеха край тях. Келсайър описа дъга над главите им, прелетя над тежко натоварените ладии и се Тласна от тях, след което започна да се снижава. Бъдещите войници следяха полета му със смаяни погледи.
Келсайър разгоря пютриум и подсили мускулите си за твърдото приземяване върху първата лодка от конвоя.