Йеден се показа от каютата и възкликна изненадано:
— Господарю Келсайър! Ние… тъкмо стигнахме кръстопътя.
— Виждам — отвърна Келсайър, загледан към лодките. Хората на сушата разговаряха развълнувано и го сочеха. Беше му малко странно да използва аломантия посред бял ден и пред толкова много свидетели.
„Няма как — помисли си. — Това посещение е последната възможност на хората да ме видят за месеци напред. Трябва да им направя впечатление, да им оставя нещо, за което да говорят…“
— Да идем ли да видим дали отрядът от пещерите е дошъл да ни посрещне? — попита Келсайър.
— Разбира се — отвърна Йеден и даде знак да приближат лодката до пристана. Изглеждаше възбуден. Наистина беше ревностен бунтовник, макар и да му липсваше очарование.
„През по-голямата част от живота си съм имал обратния проблем — помисли Келсайър, докато слизаше след Йеден. — Твърде много очарование и твърде малко добросъвестност“.
Приближиха се към дърпачите. В предната редица Келсайър забеляза един от Главорезите на Хам, който изпълняваше ролята на капитан на охраната му. Мъжът козирува и докладва:
— Стигнахме кръстопътя, господарю Келсайър.
— Видях — отвърна Келсайър.
На хълма между двата канала растеше гъста брезова горичка.
Келсайър разпали калай и трепна от внезапно станалата по-ярка слънчева светлина. След като очите му привикнаха обаче вече различаваше повече подробности — в гората се забелязваше движение.
— Ето там — посочи той, подхвърли една монета и я Тласна. Монетата се стрелна във въздуха и се удари в едно дърво. Получили предварително уговорения сигнал, от гората излязоха мъже с маскировъчни дрехи. Прекосиха покритата с пепел поляна и се приближиха към канала.
— Лорд Келсайър — обърна се към него водачът им и също отдаде чест. — Аз съм капитан Демоа. Моля, повикайте новобранците и ме последвайте — генерал Хамънд няма търпение да се срещне с вас.
„Капитан“ Демоа беше твърде млад, за да е толкова сериозен. Едва навършил двайсет, той командваше своя отряд със самоуверено изражение, което щеше да му придаде надут вид, ако не беше наистина компетентен.
„И по-млади от него са командвали мъже в битки — помисли Келсайър. — Това, че на неговата възраст бях гамен, не означава, че всички са такива. Ето например бедната Вин — едва на шестнайсет, а е сериозна като Марш“.
Приближиха гората по заобиколен път — по заповед на Хам всеки отряд избираше различен маршрут, за да не се отъпче пътека, Келсайър погледна през рамо към отряда от около двеста мъже, които ги следваха в колона, и се намръщи. Със сигурност щяха да оставят диря, но нямаше какво да се направи — невъзможно бе да се прикрие придвижването на толкова голяма група. Демоа забави крачка, даде знак и неколцина от хората му хукнаха послушно напред. Все още не приличаха на истински войници, но въпреки това Келсайър беше впечатлен. При предишното му посещение наемниците изглеждаха като типична сбирщина от зле организирани скаа. Хам и офицерите му бяха свършили отлична работа.
Бунтовниците дръпнаха встрани изкусно нагласените храсталаци и под тях се показа широка цепнатина. Входът беше тъмен, страните блещукаха от кристалния гранит. Това не беше обикновена пещера сред хълмовете, а отвор, водещ към земните недра.
Келсайър доближи чернеещата цепнатина, надзърна вътре и потрепна едва забележимо.
— Какво има, Келсайър? — попита Йеден.
— Напомни ми за Ямите. Те изглеждат така — цепнатини в земята.
— Така ли?… — Йеден като че ли пребледня.
Келсайър махна небрежно с ръка.
— Няма страшно. Спусках се в онези дупки всеки ден цяла година и винаги излизах. Те нямаха сила да ме сломят.
И за да потвърди думите си, пристъпи напред, клекна и пъхна крака през отвора. Беше достатъчно голям, та през него да мине едър човек. Докато изчезваше под повърхността, Келсайър забеляза, че войниците на Демоа и новобранците го наблюдават. Нарочно бе говорил високо, за да го чуят.
„Нека видят, че аз също имам колебания, но умея да ги надмогвам“.
Дръзка мисъл. Но когато се озова в тъмното, се почувства така, сякаш са го върнали в Ямите. Притиснат между каменни стени, търсещ пътя си пипнешком. Студено, влажно, тъмно. Атиумът се добиваше само от роби. Аломантите биха се справили по-добре, но използването на аломантия в близост до атиумните кристали ги разрушаваше. Ето защо лорд Владетеля пращаше каторжници. Принуждаваше ги да слизат в Ямите. Да пълзят по тесни тунели, навътре и надолу…
Което правеше сега и Келсайър. Но това не беше Хатсин. Цепнатината нямаше да продължава навътре с часове, нито пък щеше да е изпъстрена с покрити с кристали дупки, в които да пъха окървавени ръце, за да откъртва късове атиум. Един такъв къс осигуряваше една седмица живот. Живот под камшика на надзирателя. Живот под властта на садистичен бог. Живот под едно почервеняло слънце.