Накрая спря пред войника с отличителен знак на рамото.
— Кого пускате да излиза от пещерата, войнико?
— Само хора с писмо, подпечатано лично от генерал Хамънд, господарю!
— Без изключение?
— Без, господарю!
— И ако сега поискам да изляза?
Мъжът се поколеба.
— Ами…
— Трябва да ме спреш! — тросна се Келсайър. — Никакви изключения, войнико. Нито за мен, нито за приятеля ти, нито за някой офицер. Никакви! Щом нямат печат, няма да излязат!
— Тъй вярно, господарю!
— Браво, момче! — Келсайър се обърна към Хам. — Генерале, ако всичките ти хора са толкова добри, лорд Владетеля ще има основателна причина да се страхува.
При тези думи войниците се изпъчиха.
— Продължавайте в същия дух, бойци — похвали ги Келсайър и махна на Хам да си тръгват.
— Много добре се справи — рече Хам, щом се отдалечиха. — Очакват посещението ти от седмици.
Келсайър сви рамене.
— Просто исках да се уверя, че охраняват изхода както трябва. Сега, когато разполагаш с повече хора, можеш да увеличиш постовете.
— Не зная обаче дали няма да е прекалено.
— Не се отпускай — сряза го Келсайър. — Достатъчно е един доносник да се измъкне и ще загазим всички. Виждам, че си горд с армията си, но ако отвън се разположи вражеска армия, каква полза от твоята?
— Прав си. Искаш ли да видиш и третия изход?
— Ако бъдеш така любезен.
Хам кимна и го поведе по следващия тунел.
— А, още нещо — заговори Келсайър. — Събери стотина от най-доверените си хора и ги изкарай отвън да потичат из гората. Ако някой ни последва, предпочитам да има не една, а много пътеки. Така ще замаскираме истинските си следи.
— Чудесна идея.
— Пълен съм с такива — подсмихна се Келсайър, докато влизаха в поредната галерия, доста по-голяма от предните две, която явно служеше за зала за обучение. Мъже, разделени на двойки и въоръжени с тояги и саби, се упражняваха под зорките погледи на инструктори. Офицерските униформи бяха идея на Доксон. Не можеха да си позволят да облекат всички — щеше да е прекалено скъпо и подозрително. Но присъствието на офицери с униформи създаваше у войниците чувство за сплотеност.
Хам спря на входа, огледа войниците и заговори тихо:
— Кел, трябва да обсъдим нещо. Хората ни започват да се чувстват като войници, но… Те все пак са скаа. Прекарали са досегашния си живот в труд по работилници и на полето. Не зная как ще се справят, когато се озоват на бойното поле.
— Ако планът ни се осъществи, може и да не се стигне до сражение — посочи Келсайър. — Ямите се охраняват само от двеста души — лорд Владетеля избягва да държи там голям контингент, за да не издаде местонахождението им. Отряд от хиляда души ще ги превземе с лекота, после ще отстъпи веднага щом гарнизонът наближи. Останалите девет хиляди ще имат за противници стражниците на Големите къщи и придворната охрана, но ще разполагат с огромно числено преимущество.
Хам кимна, но на лицето му все още се четеше колебание.
— Какво има? — попита Келсайър и се облегна на гладката кварцова стена.
— Кел, а когато приключим с тях? — попита Хам. — Когато се сдобием с атиум и предадем града на Йеден — тогава какво ще правим?
— Йеден ще реши.
— Ще ги избият, Кел. Десет хиляди войници не могат да удържат града срещу цялата Последна империя.
— Имам намерение да подобря шансовете им, Хам — рече Келсайър. — Ако успеем да настроим благородниците едни срещу други и да дестабилизираме управлението…
— Да, но…
— Хам, ти се съгласи с моя план. Значи ще го следваме. Събираш армия и я предаваш на Йеден.
— Знам — въздъхна Хам. — Но сега, когато съм ги повел… ми е по-трудно. Може би не съм създаден за такъв пост. Аз съм телохранител, Кел, не генерал.
„Зная как се чувстваш, приятелю — помисли си Келсайър. — Аз пък съм крадец, а не пророк. Понякога обаче се налага да бъдем такива, каквито изискват постовете ни“.
Сложи ръка на рамото му.
— Свършил си чудесна работа тук.
— „Свършил“?
— Доведох Йеден да те замести. С Докс решихме да сменяме командването на армията на определени периоди — така войниците ще привикват с водачите си. Освен това сега си ни нужен в Лутадел. Някой трябва да събере повече сведения за гарнизона, а ти си единственият с връзки сред военните.
— Значи се връщам с теб?
— Да.
Хам се засмя.