— Уф, най-сетне ще смъкна тази униформа! Мислиш ли, че Йеден ще се справи?
— Ти сам каза, че се е променил доста през последните месеци. Освен това е отличен организатор — оправя се чудесно, откакто брат ми замина.
— Щом казваш.
— Не достигаме, Хам — обясни Келсайър. — Ти и Бриз сте от малкото хора, на които мога да се доверя, и сте ми нужни в Лутадел. Йеден не е идеалният избор за поста тук, но тази армия в края на краищата ще бъде негова. Нека свиква с командването отрано. Освен това ще му осигури занимание, сред нас не се чувства добре. — Келсайър се засмя. — Струва ми се, че ме ревнува заради вниманието на всички.
Хам също се усмихна.
— Още една промяна.
Двамата се обърнаха, напуснаха галерията за тренировки и поеха по криволичещ спускащ се надолу тунел. Единствената светлина идваше от фенера на Хам.
— Знаеш ли — заговори той след няколко минути, — има още нещо, свързано с това място. Сигурно вече си забелязал, но понякога е много красиво.
Келсайър не беше забелязал. Сега се огледа. В единия край на тунела имаше вкаменени минерали, спуснали се от тавана и щръкнали от пода — тънки сталактити и сталагмити, като потъмнели ледени висулки, които се сливаха едни с други, оформяйки стълбове. Блещукаха на светлината на фенера и пътят пред тях приличаше на виеща се замръзнала река.
„Не — помисли Келсайър. — Аз не виждам красотата, Хам“. Други вероятно щяха да сметнат тази гледка за своеобразно произведение на изкуството. Но пред очите на Келсайър бяха Ямите. Безкрайни кухини, повечето спускащи се право надолу. Цепнатини, през които трябваше да се провира без светлинка, озаряваща пътя му.
Неведнъж му бе хрумвало да не се връща горе. Но тази мисъл бързо изчезваше, когато се натъкнеше на трупа на друг каторжник, някой, който се е изгубил или просто се е предал. Достатъчно бе ръката му да напипа останки от скелет и Келсайър си обещаваше да продължи да се бори. Всяка седмица намираше по една едра буца атиум. Всяка седмица се спасяваше от екзекуция с пребиване до смърт.
Освен последния път. Не заслужаваше да живее — трябваше да го убият. Но Мейр му даде своята буца атиум, каза му, че била открила две. Едва когато предаде находката, той разбра, че го е излъгала. На следващия ден я смазаха до смърт. Биха я, докато не издъхна. Пред него.
Същата нощ Келсайър се Преобрази и в него се пробудиха силите на Мъглороден. А на следващия ден загинаха хора.
Много хора.
„Оцелелия от Хатсин. Човекът, който не трябваше да е между живите. Макар че присъствах на смъртта й, така и не разбрах дали тя ме е предала, или не. Обичта ли я подтикна да ми даде буцата? Или чувството за вина?“
Не, той беше сляп за красотата на пещерата. Немалко каторжници бяха полудели в Ямите, изплашени до смърт от тесните задушни кухини. Не и Келсайър. Но той знаеше, че каквито и чудеса да срещне в тези лабиринти, каквито и невероятни гледки да се разкрият през погледа му, няма да е в състояние да ги оцени. Не и след смъртта на Мейр.
„Не бива да мисля за това“ — напомни си, забелязал, че сега пещерата му се струва още по-мрачна. Погледна през рамо и каза:
— Добре, Хам. Продължавай. Кажи ми какво те тормози.
— Наистина? — попита ентусиазирано Хам.
— Да — отвърна Келсайър, като прикри досадата си.
— Ами добре. Ето какво не ми дава покой напоследък: чудя се дали скаа се различават от благородниците?
— Разбира се, че се различават. Аристокрацията притежава богатства и земи, скаа нямат нищо.
— Не говоря в икономически аспект — става въпрос за физически различия. Нали знаеш какво казват принудителите?
— Знам, разбира се.
— Добре де, ами ако е вярно? Ето например скаа имат по много деца, а съм чувал, че аристократите срещат затруднения в осигуряване на потомството си.
Наричаха го Баланса. Предполагаше се, че по този начин лорд Владетеля контролира съотношението между скаа и благородници, за да могат първите да са достатъчно на брой, за да изхранват вторите — въпреки насилието, на което са подложени.
— Винаги съм смятал, че това са измислици на Министерството — призна Келсайър.
— Познавам скаа жени, които са раждали по дванадесет пъти — посочи Хам. — Но не съм чувал за благородник с повече от три отрочета.
— Въпрос на културни различия.
— А разликата в ръста? Говорят, че дори този признак е достатъчен, за да разпознаеш благородник сред скаа. И наистина, повечето скаа са доста дребни.
— Дължи се на хранителния режим. Скаа не получават достатъчно храна.
— Добре де, тогава какво ще кажеш за аломантията?
Келсайър смръщи вежди.
— Трябва да признаеш, че това е съществена разлика — продължи Хам. — Скаа никога не стават Мъгливи, освен ако в жилите им не тече благородническа кръв от последните пет поколения.