Вдигна ръка, стиснал между пръстите си метално късче.
— Чули сте за това, нали? Знаете слуховете за Единайсетия метал. Е, той е в мен — и аз ще го използвам. Лорд Владетеля ще умре!
От тълпата се надигнаха радостни възгласи.
— И това не е единственото ни оръжие! — провикна се Келсайър. — Във вас се таят способности, които още не познавате! Известна ви е тайнствената сила, която използва лорд Владетеля. Е, сега ние имаме своя сила. Празнувайте, войници, и не се страхувайте от наближаващите битки! Очаквайте ги с нетърпение!
Помещението изригна във възторжени викове и Келсайър даде знак да поднесат още ейл. Двама прислужници изтичаха да помогнат на Билг.
Келсайър седна. Хам беше смръщил вежди.
— Не ми харесва това, Кел.
— Зная — също така тихо отвърна Келсайър.
Хам понечи да продължи, но Йеден се наведе през него.
— Това беше невероятно… Аз… Келсайър, не знаех! Трябваше да ми кажеш, че можеш да прехвърляш силата си на другите. С такива невероятни способности няма начин да изгубим!
Хам сложи ръка на рамото на Йеден и го бутна да седне.
— Яж — нареди му. После се обърна към Келсайър и продължи със същия тих глас: — Кел, току-що излъга моята армия!
— Не, Хам, излъгах моята армия.
Хам се сепна. Лицето му потъмня.
Келсайър въздъхна.
— Виж, това беше само полулъжа. Не е необходимо да са страховити бойци, за да успеем с тяхна помощ да сложим ръка на атиума. А с него можем да подкупим гарнизона и тогава дори няма да се наложи да воюват. Почти същото е, което им обещах.
Хам не отговори.
— Преди да си тръгнем — продължи Келсайър, — искам да избереш няколко десетки от най-верните и предани войници. Ще ги пратим в Лутадел — след като се закълнат да не кажат нито думичка за местонахождението на армията, — за да разкажат за случилото се тази вечер.
— Това пак ли е заради твоето его?
Келсайър поклати глава.
— Хам, понякога се налага да вършим неща, които са ни неприятни. Егото ми може да е раздуто, но става въпрос за съвсем друго нещо.
Хам се наведе към чинията, която така и не бе докоснал. Но и този път не почна да яде — беше втренчил поглед в капките кръв по пода.
„Ах, Хам — помисли Келсайър. — Ще ми се да можех да ти обясня всичко“.
Замисли в замисли, планове в планове.
Винаги има неразкрити тайни.
22.
В началото имаше такива, които не смятаха Дълбината за сериозна опасност, поне не и за тях. Но тя доведе със себе си сянка, която пред очите ни покри почти цялата земя. Армиите бяха безсилни срещу нея. Огромни градове падаха, сразени от могъществото й. Житата увяхваха, страната гинеше.
Това е създанието, с което се сражавам. Чудовището, което трябва да победя. Боя се, че се забавих твърде дълго. Толкова много разруха сполетя човечеството, та не зная дали ще оцелее.
Наистина ли това е краят на света, който предричат много философи?
Пристигнахме в Терис в началото на седмицата и трябва да призная, че страната е много красива. Високите планини на север с техните голи заснежени върхове и гористи склонове — се издигат като бдителни божества над тази зелена плодородна земя. Моята родина на юг е предимно равнинна. Струва ми се, че не би изглеждала толкова окаяна, ако имаше поне няколко планини.
Хората тук са пастири — макар че секачите и орачите не са рядкост. Това е пасторална земя, в истинския смисъл. Странно е, че един толкова изостанал край е създал пророчества и религии, на които се уповава целият свят.
Подбрахме група териски носачи, за да ни преведат през трудните планински проходи. Но дори те не са обикновени хорица. Историите са верни — някои терисци притежават наистина забележителни способности.
Понякога забелязвам, че се запасяват със сили, за да ги използват през следващия ден. Вечер, преди да заспят, прекарват един час изтегнати под завивките и през това време придобиват ужасно немощен вид — сякаш са се състарили с половин столетие. Но когато на сутринта се събудят, мускулите им трептят от жизненост. Изглежда, силата им е свързана по някакъв начин с металните гривни и обеци, с които никога не се разделят.
Водачът на носачите се казва Рашек и е доста мълчалив. Въпреки това Брашес — по природа любознателен — обеща да го разпита, с надеждата да открие как точно се постига това чудновато съхраняване на енергия.
Утре започваме последния етап от нашето пътешествие — Далечните планини на Терис. Там, надявам се, ще намеря покой — както за себе си, така и за многострадалната ми земя.
Докато четеше дневника, Вин стигна до няколко извода. Първият беше, че четенето не й допада. Вместо да изслуша оплакванията й, Сейзед просто заяви, че й е нужна практика. Нима не разбирала, че четенето, освен занимание е умение, също като мятането на кинжал и аломантията?