Нямаше как, наложи се да продължи да чете — ако не за друго, поне за да му докаже, че всъщност тя е правата. Голяма част от думите в книгата й бяха непознати и тя се усамотяваше в един далечен край на имението, където ги произнасяше на глас.
С напредване на повествованието стигна до второто заключение. Лорд Владетеля бе много по-голямо мрънкало, отколкото се очакваше от едно божество. Когато не бяха изпъстрени с досадни подробности от пътешествията му, страниците на дневника бяха пълни с протяжни нравоучителни брътвежи. Вин започна да съжалява, че въобще се е натъкнала на тази книга.
Въздъхна и се облегна в креслото. Ранен пролетен ветрец шумолеше сред листата на дърветата и разпръскваше капки от фонтана. Въздухът бе приятно влажен и дърветата закриваха със сенки следобедното слънце. Да си благородник — дори фалшив — имаше своите приятни преимущества.
Зад гърба й се чуха тихи стъпки. Бяха още далече, но Вин бе свикнала да поддържа тлеещ калай непрекъснато. Обърна се и възкликна изненадано:
— Дух?
Хлапакът спря и се изчерви.
— С Докс дойдохме, без да останем.
— Доксон? — попита Вин. — И той ли е тук?
„Може да носи вести от Келсайър!“
Дух кимна и се приближи.
— Оръжия не стигат, че времето ще идва.
Вин се замисли.
— Този път нищо не разбрах.
— Докарахме още оръжия — произнесе бавно Дух, изговаряше старателно всяка дума. — Ще ги оставим тук за малко.
— Аха — възкликна Вин и се надигна. — Искам да видя Докс.
Дух внезапно придоби разтревожен вид, изчерви се и завъртя глава.
— И друго ли има? — попита Вин.
Дух бръкна с чевръсто движение под жилетката си и извади нещо. Вин разпали пютриум, по навик, но предметът беше само розово-бяла кърпичка. Дух й я подаде и тя я взе колебливо.
— Това пък какво е?
Дух се изчерви отново, обърна се и побягна.
Вин го изпрати объркано с поглед. После сведе очи към кърпичката. Беше изработена от мека дантела и на пръв поглед в нея нямаше нищо необичайно.
„Ама че странно момче“ — помисли си тя и напъха кърпичката в ръкава си. Взе дневника и тръгна по алеята. Вече беше свикнала с роклите и не й се налагаше да внимава да не се закачи за някой храст.
„Виж, това вече е доста ценно умение“ — помисли си, докато наближаваше входа на къщата откъм градината. Побутна стъклената врата и спря първия слуга, когото зърна.
— Пристигна ли господарят Делтон? — Използва лъжливото име на Доксон, който играеше ролята на търговски посредник на Реноа в Лутадел.
— Да, милейди — отвърна слугата. — В момента е в заседателната зала с лорд Реноа.
Вин го освободи. Вероятно можеше да настои да я пуснат в залата, но това нямаше да изглежда добре. Лейди Валет нямаше причини да присъства на разговори между Реноа и Делтон.
Захапа замислено долната си устна. Сейзед непрестанно й повтаряше да не забравя за ролята, която играе. „Добре де — помисли си тя. — Ще почакам. Може би Сейзед ще ми обясни какво очаква да направя с кърпичката на това побъркано хлапе“.
Тръгна към горната библиотека с небрежна усмивка на уста, като продължаваше да разсъждава над възможните въпроси, обсъждани от Реноа и Доксон. Докарването на оръжия бе само извинение — Доксон не би се появил лично, ако нямаше нещо по-важно. Може би Келсайър щеше да се забави? Или Доксон най-сетне бе установил връзка с Марш — братът на Келсайър трябваше да пристигне скоро в Лутадел заедно с новите принудители.
„Можеха да повикат и мен“ — помисли си нацупено. Поклати глава. Макар Келсайър да я бе обявил за пълноправен член на групата, другите все още гледаха на нея като на дете. Държаха се приятелски и любезно, но не я включваха в плановете си. Не беше нарочно, но от това не й ставаше по-приятно.
В библиотеката светеше фенер. Сейзед навярно продължаваше с превода на дневника. Когато Вин влезе, той вдигна глава, усмихна й се и кимна почтително.
„Този път е без очила — отбеляза тя. — Защо преди си ги слагаше?“
— Господарке Вин. — Той се надигна от стола. — Как вървят изследванията ви върху дневника?
Вин погледна снопчето листове в ръката си.
— Добре, предполагам. Не виждам обаче защо трябва да го чета — нали осигури по едно копие на Кел и Бриз?
— Разбира се — отвърна Сейзед и се отпусна зад бюрото. — Но господарят Келсайър настоя всички членове на групата да прочетат дневника. И мисля, че е прав да го иска. Колкото повече очи погледнат тези думи, толкова по-вероятно е да открият скритите между редовете тайни.