— Мислех, че го е страх. Но какво си мисли? Той е много по-малък от мен.
— Момчето е на петнайсет, господарке. Дели ви само година.
— Две — подчерта тя. — Миналата седмица навърших седемнайсет.
— И все пак не е много по-млад от вас.
Вин завъртя очи.
— Нямам време за неговите ухажвания.
— Би трябвало да се радвате на вниманието му, господарке. Не на всеки се случва подобен късмет.
„Що за глупости…“ — помисли си Вин.
— Сейзед, съжалявам, но…
Сейзед махна с ръка.
— Не е нещо, което съм познавал, за да ми липсва. Може би съм щастлив по свой собствен начин — животът в подземния свят не предразполага към създаване на семейство. Ето например бедният господар Хамънд е разделен с жена си вече от месеци.
— Хам е женен?
— Разбира се. А също и господарят Йеден, ако не се лъжа. Но те пазят семействата си, като се отделят от тях за продължителни периоди.
— Кой друг? — попита Вин. — Бриз? Доксон?
— Господарят Бриз е твърде отдаден на идеите си, за да създаде семейство. А господарят Доксон никога не говори за романтичната страна на живота, от което вадя извода, че в миналото е преживял нещо неприятно. Често явление, когато живееш в скаа плантация, предполагам.
— Доксон идва от плантация? — попита изненадано Вин.
— Разбира се. Никога ли не отделяте време да поговорите с приятелите си, господарке?
„Приятели. Аз имам приятели“. Наистина нова и някак странна мисъл.
— Както и да е — рече Сейзед. — Време е да се връщам към моята работа. Съжалявам, ако се държа невъзпитано, но съм доста близо до края на превода и…
— Разбира се — отвърна Вин, изправи се и приглади роклята си. — Благодаря ти.
Откри Доксон в кабинета за гости — пишеше нещо, а на бюрото пред него имаше купчина документи. Носеше семпъл благороднически костюм и както винаги, изглежда, се чувстваше удобно в дрехите си. Келсайър беше ослепителен, Бриз безупречен, а Доксон — той винаги изглеждаше така, сякаш се намира в естествената си среда.
Той вдигна глава.
— Вин? Извинявай, трябваше да пратя да те повикат. Но кой знае защо си помислих, че си излязла.
— Напоследък често излизам — отвърна тя и затвори вратата. — Но днес си останах вкъщи. Омръзна ми да слушам клюки, докато обядвам.
— Мога да си представя. — Доксон се засмя. — Сядай.
Вин кимна и прекоси стаята. Беше тиха и уютна, с дървена ламперия. Навън все още не се беше стъмнило, но Доксон бе дръпнал пердетата и работеше на свещи.
— Някакви вести от Келсайър? — попита тя, след като седна.
— Не — отвърна Доксон и побутна настрани документа, върху който работеше. — Но това не е неочаквано. Тъй като не смята да се задържа дълго в пещерите, е безсмислено да праща вестоносци — като всеки аломант, той може да се прибере по-бързо от човек на кон. Предполагам, че ще се забави още няколко дни. Все пак говорим за Кел.
Вин кимна. Известно време двамата мълчаха. Не беше прекарвала толкова време с Доксон, колкото с Келсайър и Сейзед — или с Хам и Бриз. Но й се струваше приятен човек. Спокоен, умен. Докато всички останали допринасяха за делото с аломантичните си умения, Доксон, изглежда, бе ценен заради организаторските си качества.
Когато трябваше да се закупи нещо — като роклите на Вин например, — за това се грижеше Доксон. Същото и когато трябваше да се наеме сграда, да се осигурят припаси, да се извади разрешително. Той беше на предната линия, контактуваше с благородници, скиташе се из мъглите, наемаше войници. Без него, подозираше Вин, групата сигурно щеше да се разпадне.
„Той е свестен човек — помисли тя. — Няма да се разсърди, ако го попитам“.
— Докс, какво е да живееш в плантация?
— Хъм. В плантация?
Вин кимна.
— Израсъл си в плантация, нали? Ти си скаа от плантация.
— Да — отвърна Доксон. — Или поне бях. Какво е там ли? Не зная как точно да ти отговоря, Вин. Животът беше тежък, но това е естествено за повечето скаа. Не ни позволяваха да напускаме плантацията — нито дори да излизаме от имението — без разрешение. Хранехме се по-редовно от уличните скаа, но ни изстискваха здравата. Плантациите се различават от градовете. Там, в провинцията, всеки лорд сам си е господар. Формално лорд Владетеля притежава всички скаа, но благородниците ги наемат и могат да избият колкото поискат от тях. Важното е да се събере реколтата.
— Говориш толкова… безразлично…
Доксон повдигна рамене.
— Вин, мина доста време, откакто живеех така. Тогава не познавах друг живот. Това беше просто един вид съществуване. Дори ще ти кажа, че някои от господарите в провинцията са доста милостиви.
— Защо избяга тогава?
Доксон се замисли.