Досега бе успявала да избягва вниманието им. След първата и среща с архипрелана преди няколко месеца — и последвалото я преследване на инквизитора — се стараеше да стои далече от тях.
На устните на принудителя трепкаше неприятна усмивка. А може би видът му бе такъв заради затъкнатите в колана оръжия и скритите в дългите сиви ръкави ръце. Или заради татуировките около очите и сбръчканата от възрастта кожа. Може би се дължеше на начина, по който ги гледаше, сякаш надзърташе иззад маската си. Това не беше обикновен благородник, а принудител — очите на лорд Владетеля, ръката, налагаща неговите закони.
Принудителят спря до масата. Ако се съдеше по татуировките, беше член на Ортодоксалния отдел, главния чиновнически филиал на Министерството. Огледа групата и каза тихо:
— Да?
Милин извади няколко монети.
— Обещах да се срещна с тези двама приятели за партия сушимида утре. — И подаде парите на принудителя.
Изглеждаше толкова глупава причина за повикването на принудител — или поне така си помисли Вин. Принудителят обаче не се изсмя, нито по някакъв начин показа, че поводът е лекомислен, а се усмихна и прибра парите с ловкостта на уличен джебчия.
— Свидетелствам за това, лорд Милин.
— Доволни ли сте? — попита Милин другите двама.
Те кимнаха.
Принудителят се обърна, без да поглежда повече към Вин, и се отдалечи. Расото му се поклащаше.
„Те сигурно знаят всичко, което става в двора — осъзна Вин. — Щом благородниците ги викат да свидетелстват за нещо толкова дребно…“ Колкото повече научаваше за Министерството, толкова повече се възхищаваше на организацията, създадена от лорд Владетеля. Принудителите присъстваха на всяка търговска сделка, Доксон и Реноа се срещаха с тях почти всеки ден. Само те можеха да разрешават годежи, сватби и разводи, поземлени покупки, унаследяване на титли. Не свидетелстваше ли принудител на някое събитие, то все едно не се бе случвало, не поставеше ли печат под документа, написването му се обезсмисляше.
Поклати замислено глава. Разговорът вече се насочваше към други теми. Беше доста късно и главата й бе натъпкана с информация, която трябваше да опише, когато се прибере във Фелисе.
— Простете, лорд Милин — рече тя и сложи ръка на рамото му — докосването до него я накара да потръпне. — Мисля, че е време да се оттегля.
— Ще ви изпратя до каретата — предложи той.
— Не е необходимо — отвърна тя със сладък гласец. — Искам да се освежа, докато повикат стюарда ми. Ще ида да поседя на нашата маса.
— Щом така желаете — рече той и кимна почтително.
— Вървете, щом трябва, Валет — намеси се Клис. — Но пък ще пропуснете новините за Министерството…
Вин спря.
— Какви новини?
В очите на Клис блеснаха пламъчета и тя потърси с поглед отдалечаващия се принудител.
— Инквизиторите са се разщъкали като хлебарки. През последните няколко месеца са ударили два пъти повече улични крадци. Не ги залавят, убиват ги на място.
— Откъде знаете това? — попита скептично Милин.
— Имам си източници — отвърна с усмивка Клис. — Днес следобед инквизиторите са разкрили още една банда. Щабът им не бил далече оттук.
Вин усети, че я побиват тръпки. Работилницата на Клъбс беше съвсем наблизо.
„Не може да са те. Доксон и останалите са хора с опит. Дори без Келсайър в града пак ще са в безопасност“.
— Проклети крадци — обади се Тиден. — Проклети скаа, дето не си знаят мястото. Не им ли стига храната и дрехите, дето им даваме, ами трябва и да ни бъркат в джобовете?
— Изумително е как тези същества преживяват от кражби — заговори Карли, младата съпруга на Тиден, с мъркащия си глас. — Не мога да си представя колко трябва да си тъп, за да позволиш да те обере един скаа.
Тиден се изчерви и Вин го погледна любопитно. Карли рядко се обаждаше, освен, за да натрие носа на мъжа си. „Изглежда, той самият е от пострадалите. Или е жертва на някоя измама?“
Тя се обърна да си върви — и това я изправи лице в лице с новия член на компанията: Шан Елариел.
Бившата годеница на Елънд беше безупречна както винаги. Дългата и черна коса сияеше ослепително, красивата й фигура само напомняше на Вин колко е кльощава. Надменна по начин, който би разклатил увереността и на най-уравновесения човек, Шан беше — поне в представите на Вин — нагледен пример за перфектната аристократка.
Мъжете в групата кимнаха с уважение, жените се поклониха, зарадвани от оказаната им чест. Вин се огледа, търсейки изход, но Шан продължаваше да й стои на пътя.
— Ах, лорд Милин — рече Шан Елариел на компаньона на Вин за вечерта, — колко жалко, че приятелката ви тази вечер се разболя. Изглежда, не сте имали кой знае какъв избор.