Милин се изчерви, поставен в трудно положение. Дали да защитава Вин и вероятно да си спечели неблагоразположението на една властна жена? Или да се съгласи с Шан, с което да обиди спътничката си?
Избра пътя на страхливеца — реши да игнорира коментара.
— Лейди Шан, за нас е удоволствие да ни правите компания.
— Не се и съмнявам — отвърна Шан, докато оглеждаше със задоволство сконфузената Вин.
„Проклета жена!“ — изруга Вин наум. Изглежда, никога нямаше да се откаже да се заяжда с нея.
— Боя се обаче — продължи Шан, — че не съм дошла да си бъбрим. Може да ви се стори неприятно, но имам работа с момичето на Реноа. Ще ни извините ли?
— Разбира се, милейди — рече Милин. — Лейди Валет, благодаря ви за компанията тази вечер.
Вин му кимна, кимна и на останалите. Чувстваше се като ранено животно, което е принудено да напусне стадото. Нямаше никакво желание да разговаря с Шан.
— Лейди Шан — почна тя, когато се отдалечиха от масата. — Струва ми се, че интересът ви към мен е неоправдан. Напоследък почти не съм се виждала с Елънд.
— Зная — отвърна Шан. — Изглежда, надцених твоята компетентност, малката. Човек би си помислил, че когато някоя като теб спечели благоразположението на мъж с много по-висок ранг, няма да му позволи да се измъкне толкова лесно.
„Не трябва ли да ревнува? — зачуди се Вин и се постара да овладее трепета си, когато долови аломантичното докосване на Шан. — Не трябва ли да ме мрази, че съм заела мястото й?“
Но не така постъпваха благородниците. Вин беше само едно дребно развлечение. Шан не целеше да си възвърне интереса на Елънд — искаше само да отмъсти на мъжа, който я е изоставил.
— Едно умно момиче щеше да се възползва от случката по единствения възможен начин — продължи Шан. — Ако си мислиш, че някой друг важен благородник някога ще ти обърне внимание, лъжеш се дълбоко. Елънд обича да шокира двора — този път го направи с най-непретенциозното и глуповато девойче, което успя да намери. Използвай тази възможност, скоро няма да намериш друга.
Вин стисна зъби, за да преодолее обидата и аломантичния натиск — Шан очевидно се бе научила да принуждава хората да преглъщат обидите, с които се забавляваше.
— Сега — Шан я погледна твърдо — ми е нужна информация относно една книга, която Елънд притежава. Можеш да четеш, нали?
Вин кимна.
— Добре. Достатъчно е да запомниш заглавията на книгите му — не го прави от кориците, те могат да подвеждат. Ще ги прочетеш на първите страници и ще ми ги кажеш.
— Ами ако вместо това съобщя на Елънд какво замисляте?
Шан се разсмя.
— Скъпа моя, ти нямаш представа какво замислям. Освен това, изглежда, регистрираш известен напредък в двора. Сигурно си даваш сметка, че мисълта да ме предадеш не бива никога да се пръква в малката ти главица.
След тези думи Шан се отдалечи, придружена от бързо сформирала се свита ласкатели. Аломантичното й въздействие намаля и Вин усети как гневът й се надига. Преди време вероятно щеше да побегне, за да скрие сълзите и яда си. Но тази вечер изпитваше желание да отвърне на удара.
„Успокой се. Нещата се развиват добре. Сега си пешка в играта на Големите къщи — много дребни благородници вероятно мечтаят за подобна възможност“.
Тя въздъхна и се върна при масата, където бе седяла с Милин. Компанията вече я нямаше.
Тази вечер балът бе организиран в разкошната Къща Хастинг. Високата централна цитадела бе обкръжена от шест добавъчни кули, всяка свързана с покрит навес с централната сграда. Постройките бяха украсени отдолу догоре с витражи.
Балната зала бе на върха на широката цитадела. Имаше система от теглени с въжета платформи, за да не се изморяват гостите при изкачването нагоре. Вин бе виждала далеч по-импозантни зали — тази не беше нещо повече от просторно помещение със сводест покрив и големи прозорци.
„Странно как някои неща започват да ти омръзват — помисли си тя. — Може би затова благородниците започват да вършат толкова ужасни неща. Затова убиват, когато не намират забавление в нищо друго“.
Нареди на един слуга да потърси Сейзед и приседна, за да даде малко почивка на изморените си крака. „Ох, дано Келсайър се прибере по-скоро“ — мина й през ума. Без него групата не работеше със същия дух. Изглежда, им липсваше заразителният оптимизъм на Кел.
Огледа се изморено и погледът й срещна очите на Елънд Венчър, който стоеше недалеч от нея и разговаряше с група млади аристократи. Тя замръзна. Частица от нея — онази част, която беше истинската Вин — я подканяше да избяга и да се скрие. Можеше спокойно да се свре под масата например, въпреки роклята.