— Вината не е твоя, Елънд. Бил си само тринайсетгодишно хлапе и си направил каквото ти е казал баща ти.
Елънд отмести поглед, но тя успя да зърне в очите му гняв и вина.
— Някой трябва да спре тези неща — заяви той и Вин се изненада от настойчивостта в гласа му.
„Ето един човек, който не е безразличен. Човек като Келсайър и Доксон. Добър човек. Защо те не го виждат?“
Елънд въздъхна, изправи се и придърпа един стол до нейния. Седна, опря лакът на облегалката и приглади разчорлената си коса.
— Сигурно не си първата дама, която е плакала на бал, но си първата, за която ме е грижа. Изглежда, благородническото ми възпитание е достигнало нови дълбини.
Вин се усмихна.
— Не си виновен. Просто… се чувствам изтощена от изминалите няколко месеца. А когато узнах за тези неща, не можах да го преглътна.
— Време е да се овладее покварата в Лутадел — заяви Елънд. — Лорд Владетеля не я вижда — или не иска да я види.
Вин кимна и го погледна.
— Защо всъщност ме избягваш напоследък?
Елънд се изчерви отново.
— Предположих, че новите ти приятели са ти по-интересни.
— И какво означава това?
— Валет, не ми харесват хората, с които се събираш. Доста бързо успя да си намериш място в обществото, а политиката променя хората в неприятна посока.
— Лесно е да се каже — тросна се тя. — Особено когато си на върха на политическата йерархия. Ти можеш да си позволиш лукса да избягваш политическите игри — но някои от нас не са такива щастливци.
— Да, права си.
— Освен това — продължи Вин — ти играеш на политика не по-зле от всички останали. Или ще отречеш, че първоначалният ти интерес към мен не беше предизвикан от желанието да подразниш баща си?
Елънд вдигна ръце.
— Добре, смятай ме за справедливо наказан. Идеята беше глупава. Но това, изглежда, е наследствена черта.
Вин въздъхна, изправи се и остави на прохладния вятър да погали лицето й. Вече беше сигурна в едно — че Елънд не е чудовище. Може би се беше поддала твърде много на влиянието на Келсайър. Беше започвала да вярва на хората около себе си, а сред тях на първо място бе Елънд Венчър.
След като се увери, че той не е свързан с жестокостите, случващото се между благородниците и скаа, кой знае защо, престана да й изглежда толкова непоносимо. Ако само една трета от аристократите вършеха тези ужасни неща, значи имаше надежда обществото да се спаси. Благородниците трябваше да се променят — ето върху какво щяха да съсредоточат усилията си. Трябваше да се сложи край на тези неща, независимо от кръвта, която течеше в жилите на виновниците.
„В името на лорд Владетеля! Ето че започвам да разсъждавам като другите — сякаш съм в състояние да променя нещата“.
Погледна седналия до нея Елънд. Изглеждаше нещастен.
„Събудих лоши спомени — помисли тя виновно. — Не се учудвам, че толкова мрази баща си“. Искаше й се да направи нещо, за да му помогне да се почувства по-добре.
— Елънд — каза, за да привлече вниманието му. — Те са като нас.
Той вдигна глава.
— Моля?
— Скаа от плантациите. Веднъж ме попита. Боях се и ти отговорих както подобава на една знатна дама — но ти, изглежда, се разочарова от думите ми.
Той се наведе към нея.
— Значи наистина си била сред тях?
Вин кимна.
— Доста време. Твърде много, ако питаш семейството ми. Може би затова ме пратиха тук. Познавах няколко скаа доста добре — особено един възрастен човечец. Беше изгубил жената, която обичаше, заради мимолетното забавление на благородник.
— Във вашата плантация?
Вин поклати глава.
— Беше беглец, дошъл в плантацията на баща ми.
— И ти го скри? — Елънд я погледна учудено. — Скаа бегълците трябва да се екзекутират!
— Запазих тайната му. Не го познавах добре, но ще ти кажа нещо, Елънд — той можеше да обича като всеки благородник! Дори по-силно от някои, които опознах тук, в Лутадел.
— А разумът? — продължи разпалено Елънд. — Не ти ли се струваха малко… изостанали?
— Разбира се, че не — тросна се тя. — Елънд Венчър, ще ти кажа, че познавах неколцина скаа, които бяха по-умни и от теб. Може да не са образовани, но са природно интелигентни. И освен това са ядосани.
— Ядосани? — повтори той.
— Някои. Заради начина, по който се отнасяме с тях.
— Значи знаят? За неравенството между нас и тях?
— Как да не знаят? — попита Вин и отново вдигна кърпичката. Но спря, като забеляза, че цялата е изцапана с грим.
— Вземи. — Елънд й подаде своята. — Разкажи ми още. Как научи тези неща?
— Те ми ги казаха. Вярваха ми. Зная, че са разгневени, задето не могат открито да се оплакват от живота си. Зная, че са интелигентни, от нещата, които крият от благородниците.