— Като например?
— Като например тяхната нелегална мрежа. Скаа помагат на бегълците да се придвижват по каналите от една плантация до друга. Благородниците не забелязват това, защото никога не запомнят лицата им.
— Интересно.
— Освен това — продължаваше Вин — има банди крадци. Предполагам, че тези скаа трябва да са доста умни, щом успяват да се крият от принудителите и благородниците и да обират Големите къщи под носа на лорд Владетеля.
— Да, зная. Бих искал да се запозная с някой от тях, за да го попитам как го правят. Трябва да са изключителни хора.
Вин почти бе готова да продължи, но се сепна. „И без това вероятно му разкрих твърде много“.
Елънд я погледна.
— Вин, ти също си невероятна жена. Не биваше така безотговорно да предполагам, че си като останалите. Всъщност дори си мисля, че може би ще им повлияеш в положителна посока.
Вин се усмихна.
— Но сега е време да тръгвам. — Елънд се надигна. — Тази вечер дойдох със съвсем конкретна цел — да се срещна с няколко мои приятели.
„Точно така! — помисли си тя. — И един от тях е Хастинг, за когото Келсайър и Сейзед бяха учудени“.
Вин също се надигна и му подаде кърпичката.
Той не я взе.
— Бих искал да я задържиш. Не я дадох само за да си попиеш сълзите.
Вин сведе очи. „Когато благородник ухажва една дама, той й дава кърпичката си“.
— О! — въздъхна тя. — Благодаря ти.
Елънд се усмихна и пристъпи към нея.
— Онзи, другият човек, който и да е той, вероятно те е подвел за мен, заради глупостта ми. Но не съм толкова глупав да пропусна възможността да се съревновавам с него. — Намигна й игриво и се прибра в залата.
Вин почака малко и го последва. Елънд вече разговаряше с други двама — Лекал и Хастинг, политически противници на Венчър. Тримата се отправиха към стълбището в другия край на залата.
„От това стълбище се излиза на съседната кула“ — помисли тя.
— Господарке Валет?
Вин трепна и се обърна. Сейзед стоеше на крачка зад нея.
— Готова ли сте да тръгваме?
Вин се приближи към него.
— Лорд Елънд Венчър току-що слезе по онова стълбище заедно с Хастинг и Лекал.
— Интересно — промърмори Сейзед. — И защо… Господарке, какво е станало с грима ви?
— Няма значение. Мисля, че трябва да ги последваме.
— Това нова кърпичка ли е, господарке? — продължи с въпросите Сейзед. — Виждам, че не си губите времето.
— Сейзед, ти слушаш ли ме?
— Да, господарке. Предполагам, че бихте могли да ги последвате, но ще направите впечатление. Не зная дали това е добър метод за събиране на информация.
— Няма да го направя така открито. Ще използвам аломантия. Но ми трябва разрешението ти.
— Разбирам. — Сейзед се поколеба. — Как е раната ви?
— Отдавна заздравя. Вече дори не я усещам.
Сейзед въздъхна.
— Добре тогава. И без това господарят Келсайър възнамеряваше да поднови обучението ви, когато се върне. Но ще ви помоля… да бъдете внимателна. Сигурно е глупаво да се говори така на една Мъглородна, но все пак…
— Обещавам. След час ще те чакам на балкона.
— Успех, господарке.
Вин вече бързаше към балконската врата. Сви зад ъгъла и доближи каменния парапет и мъглите зад него. Красива черна завеса. „Мина доста време“ — помисли тя, докато вадеше от ръкава си стъкленицата с метали. Изпи я бързо и извади шепа монети.
След това, завладяна от радостно нетърпение, скочи на парапета и се хвърли в тъмните мъгли.
Калаят бързо подсили зрението й. Пютриумът й придаде бързина и тя се насочи към стената между Цитаделата и близката кула. Стоманата я дари със сила и тя пусна една монета долу.
След това подскочи във въздуха. Въздушните течения развяха краищата на роклята и се опитаха да забавят полета й, но тя усили аломантичния натиск. Кулата, към която се бе отправил Елънд, изникна пред нея — оставаше й само да се извиси до мостчето, което я свързваше с Цитаделата. Вин разпали стомана, Тласна се още по-високо, после метна една монета към мъглата зад себе си и щом монетата се удари в стена, се изстреля напред.
Приземи се малко по-ниско, отколкото трябваше — роклята омекоти сблъсъка, — но все пак успя да се улови за ръба на мостчето. Без помощта на металите не би имала силата да се набере горе, но сега се изкатери с лекота.
Приклекна, замаскирана в мрака благодарение на черната рокля, после бавно тръгна по моста. Нямаше стражи, но в подножието на кулата блестеше светлината на единична караулка.
„Не бива да ходя там“ — помисли тя и вдигна очи нагоре. В кулата, изглежда, имаше няколко помещения и в две от тях гореше светлина. Вин хвърли една монета и се изстреля нагоре, после се Притегли към рамката на прозореца и се закотви така, че да увисне точно под каменния перваз. Завесите бяха спуснати и трябваше да се доближи до прозореца и да разпали калай, за да чуе какво става вътре.