— Това вероятно ще може да се уреди — отвърна Доксон. — Стига да не раздуваме прекомерно финансите за гардероба на Вин, мога да… — Млъкна и я погледна. — Какво си направила с тази рокля, млада госпожице!
Вин се изчерви и неволно пак изтупа роклята. „Май се забелязва повече, отколкото си мислех…“
Келсайър се изкиска.
— Ще трябва да посвикнеш с мръсни рокли, Докс. Тази вечер Вин се върна към аломантичните си занимания.
— Интересно — рече Бриз, който тъкмо влизаше. — Мога ли да я посъветвам да избягва да влиза в бой с трима Стоманени инквизитори едновременно?
— Ще се постарая — обеща Вин.
Бриз седна, вдигна фехтоваческото бастунче, посочи небрежно Хам и заяви:
— Виждам, че моят период на интелектуален отдих е приключил.
— Подготвил съм няколко изтощителни въпроса, които смятам да обсъдя с теб, Бриз — отвърна Хам.
— Умирам от нетърпение — въздъхна Бриз и завъртя бастунчето към Лестибърнс. — Питие, Дух.
Момчето скочи и му поднесе чаша вино.
— Такъв приятен младеж — продължаваше Бриз, докато отпиваше. — Почти не се налага да го сръчквам аломантично. Да можеше само и вие да сте като него, мързеливци такива.
Дух се намръщи.
— Хубатията я няма, кат не играеш с нея.
— Нямам представа какво се опита да кажеш, момче — рече Бриз. — Затова ще се престоря, че съм съгласен, и ще продължим нататък.
Келсайър завъртя очи и занарежда:
— Другочка си е да му отпуснеш края. Таквиз неща са без грижа.
— Кат да яхнеш добиче кога отърваш кожа — отвърна в същия тон Дух.
— За какво дърдорите вие двамата? — попита Бриз.
— Бешело билото на светлика — не спираше Дух. — Сегиз гони Михаля на туй, що отпусна.
— Кое било ш’ бъде вовеки — съгласи се Келсайър.
— Кое било ш’ треба да бъде — добави Хам с усмивка. — Бешело билото на туй що отпусна.
Бриз погледна намръщено Доксон.
— Приятелю, опасявам се, че нашите другари са се побъркали.
Доксон вдигна рамене, после произнесе, със съвсем сериозно изражение:
— Бешело небешелото на това що е.
Бриз се ококори, а в стаята избухна смях. Бриз поклати глава и замърмори, че се държали детински.
Вин едва не се задави с виното от смях. После се обърна към Доксон.
— Какво всъщност каза?
— Не съм сигурен — призна той. — Но ми се струва, че го казах правилно.
— Всъщност не каза нищо, Докс — рече Келсайър.
— О, каза нещо — възрази Дух. — Само дето не значеше нищо.
Келсайър се разсмя.
— Което е вярно в повечето случаи. Отдавна съм установил, че мога да пропускам половината от изказванията му покрай ушите си — освен обичайните оплаквания, че харчим твърде много.
— Ей! — провикна се Доксон. — Пак ли да напомням, че все някой от нас трябва да е отговорен! Честно, начинът, по който прахосвате боксинги…
Вин се усмихна. Дори оплакванията на Доксон бяха добродушни. Клъбс седеше мълчаливо до стената и изглеждаше намусен както винаги, но Вин забеляза, че на устните му трепка лека усмивка. Келсайър стана, отвори нова бутилка и докато наливаше на всички, започна да им разказва за подготовката на армията.
А Вин се чувстваше… доволна. Докато отпиваше от виното, забеляза, че вратата към работилницата е отворена. За миг си представи, че вижда зад нея скрита в сенките фигура — изплашено момиче, недоверчиво, подозрително. С късо подрязана коса, размъкната мръсна риза и кафяви панталони.
Спомни си втората нощ в работилницата на Клъбс, когато се бе спотайвала в затъмнената предна стая и наблюдаваше останалите да разговарят в кухнята. Дали сега бе същото момиче — онова, което се криеше в студения мрак, гледаше как другите се смеят приятелски, завиждаше им, но не смееше да се присъедини към тях?
Келсайър изтърси някаква особено духовита забележка и стаята отново се разтресе от смях.
„Прав си, Кел — помисли си тя с усмивка. — Така е по-добре“.
Все още не беше като тях — не съвсем. Шестте месеца не можеха да прогонят шепота на Рийн, а и тя не беше тъй доверчива като Келсайър. Но… най-сетне започваше да разбира, малко по малко, защо той работи по този начин.
— Е, добре — рече Келсайър, завъртя стола и го възседна наопаки. — Изглежда, армията ще е готова навреме, а Марш е внедрен. Време е да задействаме плана. Вин, някакви сведения от бала?
— Къща Текиел е в тежко положение — заговори тя. — Съюзниците й се разбягват, а лешоядите се скупчват над нея. Някои казват, че заради дълговете и изгубеното влияние току-виж в края на месеца ще се наложи да си продадат Цитаделата. Няма откъде да намерят пари за данъка на лорд Владетеля.