— Което елиминира напълно една от Големите къщи в града — каза Доксон. — Повечето Текиелови — включително Мъгливите и Мъглородните — ще трябва да се пренесат в плантациите, за да се опитат да възстановят загубите.
— Чудесно — отбеляза Хам. Всяка прогонена от града Къща значително намаляваше отбранителните му сили.
— Но все още остават девет от Големите — рече Бриз.
— Които нощем се избиват — засмя се Келсайър. — На една крачка сме от открита война. Предполагам, че съвсем скоро ще станем свидетели на масово изселване — всеки, който не е готов да излага живота си на риск, за да поддържа властта си в Лутадел, ще напусне града за няколко години.
— Но силните Къщи не изглеждат уплашени — обади се Вин. — Те все още организират балове.
— О, ще продължават така до самия край — рече Келсайър. — Баловете са удобна възможност да се срещаш със съюзници и да държиш под око враговете. Войните между Къщите са предимно политически и затова те се нуждаят от политическо бойно поле.
Вин кимна.
— Хам — рече Келсайър, — някой трябва да следи какво става в гарнизона. Ще се видиш ли утре с твоя информатор сред войниците?
— Нищо не мога да обещая, но се надявам да възстановя връзката. Дайте ми малко време и ще разбера какви са настроенията сред военните.
— Чудесно.
— Искам да ида с него — заяви Вин.
Келсайър я погледна.
— С Хам?
— Да. Все още не съм се обучавала с Главорез. Хам сигурно ще може да ми покаже някои неща.
— Но ти вече знаеш как да гориш пютриум — посочи Келсайър. — Практикувахме го двамата.
— Така е — потвърди Вин. Но как да му обясни? Хам работеше само с пютриум — сигурно щеше да е много по-добър от Келсайър.
— О, стига сте мъчили детето — ядоса се Бриз. — Обзалагам се, че й е писнало от балове и срещи. Оставете я малко да поскита по улицата.
— Добре — склони Келсайър и си наля поредната порция — Бриз, как ще се справят Усмирителите ти, ако заминеш за известно време?
Бриз сви рамене.
— Аз, разбира се, съм най-ефективният член на групата. Но останалите са обучени от мен — ще продължат да набират войници и в мое отсъствие, особено сега, когато историята за Оцелелия е толкова популярна.
— Кел, ще трябва да поговорим за това — рече намръщено Доксон. — Не съм сигурен, че ми харесва мистицизмът около теб и Единайсетия метал.
— Ще го обсъдим, но по-късно — отвърна Келсайър.
— Защо питаш за хората ми? — обади се Бриз. — Да не би да ми завиждаш на безупречния моден вкус и да си решил да се отървеш от мен?
— Не е изключено да си прав — засмя се Келсайър. — Смятах да те пратя да смениш Йеден за няколко месеца.
— Да сменя Йеден? — Бриз се ококори. — Искаш от мен да командвам армия?
— Защо не? Много те бива да даваш заповеди.
— Само когато съм на втори план, драги. Не обичам да се изявявам пред публика. Аз — генерал? Имаш ли представа какъв майтап ще е това?
— Помисли разумно — каза Келсайър. — Дотогава ще сме приключили с набирането на доброволци и така Йеден ще може да се прибере тук и да задейства връзките си.
Бриз се намръщи.
— Прав си.
— Естествено — отвърна Келсайър и се надигна. — Нещо тази вечер ми се е отворила глътка. Дух, бъди добро момче, изтичай в избата и донеси още една бутилка.
Дух кимна, а разговорът се насочи към ежедневните дела. Вин се облегна на стола, наслаждаваше се на топлината от разпалената печка, на момента на спокойствие и безгрижие, без обичайните тревоги, планове и борби.
„Да можеше Рийн да е сега тук — помисли си тя, докато си играеше унесено с обицата. — Вероятно щеше да види света в друга светлина. Като мен“.
На следващия ден Хам и Вин тръгнаха да посетят гарнизона.
След много месеци, през които бе играла ролята на знатна дама, Вин смяташе, че ще й е странно отново да облече улични дрехи. Но не позна. Вярно, почувства се различно — нямаше нужда да внимава как ходи и да не би да изцапа роклята си. Но въпреки това обикновените дрехи й се струваха съвсем привични.
Беше облякла широка бяла риза и семпъл кафяв панталон, отгоре носеше кожен елек. Порасналата й коса бе скрита под мека шапка. Минувачите вероятно щяха да я сметнат за момче, но за Хам това, изглежда, нямаше значение.
И така беше напоследък. Вин бе свикнала всички да я оглеждат и изучават, но тези, които срещаха на улицата сега, не й обръщаха никакво внимание. Забързани скаа работници, дребни благородници, дори високопоставени скаа като Клъбс — всички я игнорираха.
„Забравила съм какво е да си невидим“ — помисли тя. За щастие старите навици — да си гледа в краката, докато върви, да се отдръпва от пътя на другите, да се изгърбва, за да е още по-незабележима — се събудиха бързо. Да се превърне в уличната Вин бе също толкова лесно, колкото да си припомни позната стара мелодия.