„Това наистина е като друга маскировка — мислеше си тя, докато крачеше до Хам. — Сега гримът ми е тънък слой сажди, внимателно разтъркан по бузите. Роклята ми е панталон, изтъркан на коленете, за да изглежда стар и износен“.
Коя обаче бе тя всъщност? Хлапачката Вин? Младата дама Валет? Дали някой от приятелите й я познаваше наистина? Дали някога тя самата ще се опознае?
— Ах, как ми липсваше този град — бърбореше Хам, докато пристъпваше щастливо до нея. Той винаги изглеждаше щастлив, Вин не можеше да си го представи недоволен, въпреки оплакванията му от времето, прекарано в пещерите с армията.
— Странно е някак си — продължи той. Крачеше нехайно, без да се интересува от впечатлението, което прави на околните. — Сигурно не би трябвало да ми липсва: все пак Лутадел е най-мръсният и пренаселен град в Последната империя. Но има нещо в него…
— Тук ли живее семейството ти? — попита Вин.
— Не. В едно малко селце извън града. Жена ми е шивачка, казва на хората, че служа в Лутаделския гарнизон.
— Не им ли липсваш?
— Разбира се — отвърна Хам. — Трудно е, успявам да прекарам само няколко месеца от годината с тях. Но така е по-добре. Ако ме убият, инквизиторите никога няма да ги открият. Не съм казал дори на Кел къде живеят.
— Смяташ ли, че Министерството ще си прави труда да ги търси? Искам да кажа, след като си мъртъв.
— Вин, аз съм Мъглив — това означава, че същата кръв тече в жилите на децата ми. Някой ден те могат да станат аломанти, също както и техните деца. Когато убият Мъглив, инквизиторите винаги премахват и децата му. Единственият начин да опазиш семейството си е да го държиш далече от тях.
— Защо вместо това не се откажеш от аломантията?
Хам поклати глава.
— Не зная дали бих могъл.
— Заради силата, която ти дава?
— Не. Заради парите — призна откровено Хам. — Главорезите — или Пютриумните юмруци, както предпочитат да им казват благородниците — са сред най-търсените Мъгливи. Един опитен Главорез може да се изправи срещу половин дузина обикновени мъже, може да вдигне повече, да изтърпи повече и да се движи по-бързо от всеки наемник. Това са важни неща, когато държиш групата ти да е съвсем малобройна. Събери двама Монетомети с петима или шестима Главорези и ще си осигуриш малка и подвижна армия.
Вин кимна.
— Разбирам защо парите те изкушават.
— Не става въпрос само за изкушение, Вин. Семейството ми не е настанено в квартала на бедните скаа, нито се безпокои за прехраната си. Жена ми работи само за пред хората — те живеят доста добре за скаа. Като събера достатъчно, смятаме да напуснем Централната област. В Последната империя има местенца, за които мнозина не са и чували — там човек с достатъчно пари може да живее като благородник. Да забрави всички грижи и страхове.
— Звучи доста… примамливо.
Хам кимна, свърна по една по-голяма улица и се отправи към градската порта.
— С тази мечта ме зарази Кел. Все разправя, че един ден искал да направи точно това. Дано само да извадя по-голям късмет от него…
Вин се намръщи.
— Всички казват, че е богат. Защо не замине?
— Не зная — отвърна Хам. — Вероятно защото все има някаква работа — и всяка е по-важна от предишната. Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива. По някое време парите вече нямат значение. А един ден чул, че лорд Владетеля пази някаква своя съкровена тайна в онова негово светилище. Ако двамата с Мейр бяха заминали преди това… Но както и да е. Не зная, може би е от хората, които не са щастливи, когато няма за какво да се безпокоят.
Идеята й се стори странна и Вин я стави за допълнително обмисляне.
„Навярно когато си главатар като него играта е по-примамлива…“
Ето че се пробудиха предишните й тревоги. Какво щеше да стане, ако Келсайър решеше да се възкачи на трона? Може би нямаше да е толкова зъл като лорд Владетеля, но… тя си припомни дневника. Лорд Владетеля също невинаги е бил тиран. Някога е бил добър човек. Добър човек, чийто живот се е объркал.
„Келсайър е различен — рече си тя. — Той винаги постъпва правилно“.
Но не беше съвсем сигурна. Хам може би не разбираше, но тя виждаше колко е примамлив залогът. В живота на висшето общество имаше нещо пленително. Вин бе очарована от красотата, музиката и танците. Вероятно не беше привлечена по същия начин, по който Келсайър — тя не се интересуваше от политически игри и измами, — но разбираше защо не му се иска да напусне Лутадел.
Същото нежелание, което бе погубило предишния Келсайър. И което бе създало нещо по-добро — един по-решителен, вярващ в убежденията си Келсайър. Дано да беше така.