„Разбира се, предишните му планове са му коствали жената, която е обичал. Може би затова мрази благородниците толкова много?“
— Хам? — попита тя. — Келсайър винаги ли е мразил аристократите?
— Да. Но напоследък стана по-лошо.
— Понякога ме плаши. Имам чувството, че иска да ги избие всичките, независимо какви са.
— И аз се безпокоя за него. Тази история с Единайсетия метал… сякаш иска да се изкара някакъв светец. — Обърна се и я погледна. — Не му мисли много. С Бриз и Докс вече обсъдихме този въпрос. Ако се наложи, ще си поговорим с него сериозно. Той е добър човек, но понякога прекалява.
Вин кимна. Стигнаха до наредили се на опашка хора, които чакаха разрешение да напуснат града — хамали, пратени на доковете, мъже, работещи в някоя мелница по реката извън градските стени, дребни благородници, поели на път. Всички те трябваше да имат основателна причина да излязат от града — лорд Владетеля упражняваше строг контрол върху придвижването в пределите на империята.
„Нещастни същества“ — помисли Вин, докато минаваха покрай групичка парцаливи дечица, понесли кофи и четки — сигурно ги пращаха да изтъркат лишеите от външната страна на стените. По-напред, в началото на опашката, един офицер изруга и дръпна някакъв човечец встрани. Скаа работникът падна лошо, но все пак успя да се изправи и изтича към края на опашката. Ако не излезеше навън, нямаше да може да си свърши работата, а това означаваше глад за него и семейството му.
Вин последва Хам покрай портата по улицата от вътрешната страна на градските стени. В края й се издигаше огромна постройка. Вин никога не бе идвала в щаба на гарнизона — членовете на групата предпочитаха да стоят далече от него — и бе впечатлена: постройката бе не само огромна, но и солидно укрепена. Войниците на пост при вратите оглеждаха минувачите бдително и навъсено.
Вин забави крачка.
— Хам, вътре ли ще влезем?
— Не се безпокой. В щаба ме познават. Освен това не е толкова страшно, колкото изглежда — нарочно си придават такъв вид. Както знаеш, войниците не са особено популярни. Повечето са скаа — хора, които са били принудени да се продадат в служба на лорд Владетеля, за да живеят малко по-добре. Всеки път, когато избухне въстание, в местния гарнизон се надигат брожения. Тъкмо затова са и тези солидни укрепления.
— Значи познаваш тези хора?
Хам кимна.
— Не съм като Бриз и Кел — не мога да се преструвам. Аз съм такъв, какъвто съм. Тези войници не знаят, че съм Мъглив, но са наясно, че работя за бунтовниците. Мнозина от тях са ми приятели от години, постоянно се опитват да ме наемат на служба. Предпочитат хората, които взимат, да са им познати.
— А ти възнамеряваш да ги предадеш.
— Да ги предам? Не, това не е предателство. Вин, тези хора са наемници. Плаща им се, за да се бият, и те биха нападнали свои приятели — дори роднини, — ако избухне бунт. Войниците свикват с тези неща. Може да сме приятели, но когато опре до бой, никой от нас няма да се поколебае да убие другия.
Вин кимна. Всичко това бе малко… жестоко. „Но животът е такъв. Суров. В това поне Рийн беше прав“.
— Бедните момчета — продължи Хам, загледан към сградата. — Хора като тях биха ни свършили добра работа. Успях да вербувам неколцина, преди да тръгна към пещерите. Но останалите… всеки сам си избира пътя. И те като мен просто се опитват да осигурят прехрана на децата си — разликата е, че за целта трябва да служат при него. — Обърна се към нея. — И така, искаше някои съвети за работата с пютриум, нали?
— Да.
— Войниците обикновено ми позволяват да тренирам с тях. Можеш да ме гледаш, докато се упражняваме — разпали бронз, за да разбереш кога използвам аломантия. Първото и най-важно нещо, което трябва да научиш за Пютриумния бой, е кога да използваш метала. Забелязал съм при младите аломанти тенденция да горят пютриум непрестанно: мислят си, че колкото са по-силни, толкова по-добре. Но човек невинаги иска да удря с цялата си сила при всеки удар. Силата има голямо значение при боя, но не е единственият фактор. Ако всеки път удряш с максимална сила, ще се измориш по-бързо и ще дадеш възможност на противника да открие слабите ти страни. Умният боец удря най-силно в края на боя, когато противникът му е най-слаб. А при продължителна схватка — например във военно време — оцеляват само умните бойци. Хора, които умеят да се владеят.
— Но не се ли изморяваш по-бавно, когато използваш аломантия?
— Така е — потвърди Хам. — Вярно е, че ако разполагаш с достатъчни запаси пютриум, можеш да поддържаш отлична форма часове наред. Но подобно изразходване на пютриум изисква тренировка, а и рано или късно металът ще свърши. И тогава умората може да те убие. По-важното е да запомниш, че е най-добре да променяш силата на горене. Ако използваш повече сила, отколкото ти е нужна, бързо ще изгубиш равновесие. Познавах Главорези, които разчитаха на пютриума толкова много, че занемаряваха тренировките. Пютриумът усилва физическите ти способности, но не и уменията. Ако не знаеш как да използваш оръжие — или ако не си се упражнявал с него, — ще изгубиш, независимо от това колко си силен. Трябва да съм много внимателен с войниците, за да не разберат, че съм аломант. Не можеш да си представиш колко е важно това. Ето защо използвам пютриум. Не го разпалвам само заради силата — ако се препъна, използвам го, за да възстановя равновесието си. Докато отскачам, го прилагам, за да се измъкна по-бързо. Има десетки дребни трикове, които можеш да използваш, за да си осигуриш предимство.