Келсайър приключи с пълненето на раницата и я метна на гръб.
— Ами аз, Кел? — попита Хам.
— Ти се връщаш в гарнизона, както си обещал. Хубаво си се сетил — нужен ни е информатор там.
Хам се намръщи разтревожено.
— Сега не ми е до настроенията ти, Хам — скастри го Келсайър. — Не очаквам от теб да ги мамиш. Просто не се набивай на очи и слушай какво говорят.
— Добре, ще събирам информация, но не мога да нападам хора, които ме смятат за свой приятел.
— Хубаво де — тросна се Келсайър. — Но искрено се надявам, че няма да вдигнеш ръка и срещу някой от своите. Сейзед!
— Да, господарю Келсайър?
— С какви запаси от бързина разполагаш?
Сейзед леко се изчерви и хвърли поглед към другите в помещението.
— Два-три часа може би. Скоростта е трудна за натрупване суровина.
— Не стига. — Келсайър поклати глава. — Ще ида сам. Докато се върна, оставям командването на Докс.
Тръгна към вратата, но изведнъж спря. Вин бе тръгнала след него, с дрехите, с които бе ходила до гарнизона. Беше метнала раница на рамо и го гледаше предизвикателно.
— Вин, пътуването ще е тежко. Никога не си участвала в подобно нещо.
— Няма значение.
Келсайър кимна, извади един сандък изпод масата, отвори го, извади шепа пютриумни топчета и й ги даде.
— Глътни пет.
— Пет?!
— Засега — отвърна Келсайър. — Ако ти потрябват още, извикай ми, за да спра да тичам.
— Да тичаш? — повтори момичето. — Няма ли да наемем канална ладия?
Келсайър се намръщи.
— Че защо ни е ладия?
Вин погледна топчетата в шепата си, взе чаша вода и почна да ги гълта.
— Погрижи се да имаш достатъчно вода в раницата — посъветва я Келсайър. — Вземи колкото можеш да носиш. — Обърна се към Доксон и сложи ръка на рамото му. — Има три часа до залез-слънце. Ако се напънем здравата, ще сме там утре следобед.
Доксон кимна.
— Мисля, че ще е навреме.
„Може би — помисли Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа ще преодолее разстоянието до Холстеп за три дни. Дори да е яздил цяла нощ, вестоносецът не би могъл да стигне Лутадел за по-малко от два. Така че, когато стигна при армията…“
Доксон очевидно прочете тревогата на лицето му.
— И в двата случая армията вече е безполезна за нас.
— Да — отвърна Келсайър. — Въпросът е да спасим хората. Ще ти пратя вест при първа възможност.
Доксон кимна.
Келсайър разпали пютриум. Раницата му внезапно олекна, сякаш беше празна.
— Разпалвай, Вин. Тръгваме.
Тя кимна и Келсайър долови пулсации откъм нея.
— Повече! — нареди той, извади от сандъка две мъглопелерини и й подхвърли едната. Облече другата, отиде до външната врата и я отвори. Отвън го посрещна червеното зарево на слънцето. За миг всички присъстващи спряха трескавата си дейност и погледнаха двамата.
Вин изтича до него.
— Хам каза, че трябва да се науча да използвам пютриума само когато ми е нужен — и да съм пестелива.
— Сега не е време за пестеливост. Стой близо до мен, старай се да поддържаш темпото и гледай да не ти свърши пютриумът.
Келсайър се понесе по тясната уличка с нечовешка бързина. Вин скочи след него. Пютриумът беше като ослепителен огън. При това темпо на горене вероятно щеше да изразходва петте топчета за не повече от час.
Улицата беше пълна с хора, но Келсайър продължи да се носи с невероятна скорост. Вин го последва, изплашена от това, в което се беше забъркала.
„Не можех да го оставя да иде сам“ — помисли си. Само дето последния път, когато го принуди да я вземе, едва не загина и прекара на легло цял месец.
Келсайър си проправяше път между каретите, носеше се по улицата така, сякаш е предназначена само за него. Вин го следваше, доколкото й бе по силите. Земята под краката й беше размазана, също и лицата на хората, с които се разминаваше. Някои й викаха ядосано. После обаче млъкваха, сякаш някой ги бе стиснал за гушите.
„Пелерините — помисли Вин. — Затова ги носим. Когато зърнат мъглопелерина, дори благородниците знаят, че трябва да се отдръпнат“.
Келсайър се насочи към северната градска порта. Вин го следваше. С приближаването на портата Келсайър не забави и хората от опашката започнаха да го сочат. Стражите се извърнаха учудено.
Келсайър скочи.
Един от облечените в броня стражи рухна на земята, смазан от аломантичната сила на Келсайър, докато той профуча над него. Вин си пое дъх, хвърли една монета, за да подсили полета, и също скочи. Преодоля с лекота втория стражник, който беше втренчил изненадан поглед в другаря си на земята.