Оттласна се от бронята на стражника и се изстреля високо в небето. Мъжът се олюля, но успя да се задържи на крака — тя не беше толкова тежка, колкото Келсайър.
Прелетя над стената, следвана от изненаданите викове на войниците по кулите. Можеше само да се надява, че никой не я е познал. Малко вероятно. Макар шапката й да бе отлетяла при първия скок, малцина биха свързали елегантната Валет от баловете с Мъглородната с изцапани панталони.
Пелерината й зашляпа оглушително от насрещния вятър. Келсайър завърши дъгата преди нея и започна да се снижава и Вин го последва. Чувстваше се странно да използва аломантия посред бял ден. Неестествено. Допусна грешката да погледне надолу. Вместо кълбящи се нощни мъгли съгледа земята далече под краката си.
„Толкова е високо!“ — помисли си ужасено. За щастие запази самообладание и се Тласна от монетата, която беше хвърлил Келсайър. Забави падането си до поносима скорост и тупна на покритата със сажди земя.
Келсайър се насочи към междуградския път и Вин го последва, без да обръща внимание на търговците и пътниците. Сега, когато бяха извън града, очакваше Келсайър да намали темпото. Но той не го направи. Напротив даже, ускори.
И изведнъж тя разбра. Келсайър не възнамеряваше да върви или да подскача до пещерите.
Смяташе да пробяга целия път дотам.
Разстояние, което се изминаваше за две седмици по канала. Колко време щеше да им отнеме? Движеха се с ужасяваща, невероятна скорост. По-бавно от галопиращ кон, да, само дето конят не би издържал в галоп през целия път.
Не усещаше никаква умора. Уповаваше се на пютриума и прехвърляше съвсем малко от усилието върху мускулите. Почти не чуваше звука от стъпките си; имаше чувството, че с подобни резерви пютриум може да издържи така много дълго.
Настигна Келсайър и затича до него.
— По-лесно е, отколкото очаквах.
— Пютриумът подсилва равновесието — обясни Келсайър. — Иначе досега да си се спънала.
— Кого ще заварим там? В пещерите?
Келсайър поклати глава.
— По-добре не говори. Пази си силите.
— Но аз въобще не чувствам умора!
— Ще видим какво ще кажеш след шестнайсет часа — отвърна Келсайър, ускори ход, свърна встрани от пътя и се понесе към отъпканата пътека покрай Лут-Давненския канал.
„Шестнайсет часа!“
Вин отново го застигна, но този път остана на няколко крачки зад него. Келсайър продължаваше да ускорява и скоро се носеха с главоломна бързина. Беше прав — при други обстоятелства досега да се е спънала. Но пютриумът и калаят я водеха уверено — макар че движението изискваше повишено внимание, особено когато се смрачи и взеха да излизат мъглите.
Понякога Келсайър мяташе по някоя монета на пътя и се изстрелваше от един хълм към следващия. Но през повечето време поддържаше равномерно темпо и се придържаше към канала. Изминаха часове и Вин започна да усеща умората, която бе предсказал. Поддържаше същата скорост, но започна да усеща нещо — някакво съпротивление, желание да спре. Въпреки пютриума тялото й бързо изчерпваше силите си.
Трябваше да внимава със запасите пютриум. Ако привършеха, умората щеше да се стовари отгоре й с такава сила, че нямаше да може да продължи. Келсайър я бе накарал да изпие огромно количество вода, макар че не изпитваше жажда.
Нощта бе тиха и тъмна, никакви пътници не дръзваха да излизат сред мъглите. Подминаха няколко ладии, останали да чакат изгрева край брега, и лагери на хамали и каналджии. На два пъти зърнаха на пътя Мъгливи духове и първия път Вин се изплаши. Келсайър подмина духа нехайно — игнорира напълно причудливата смес от останки на хора и животни: костите им сега оформяха новия скелет на Мъгливия дух.
Вин изгуби представа за време, сега целият й свят се доминираше от движението. То поглъщаше толкова много от вниманието й, че почти не успяваше да следи Келсайър сред мъглите. Важното бе да движи равномерно крака и да запазва силата в тялото си — и въпреки това от време на време се чувстваше невероятно изтощена. Всяка крачка се превръщаше в огромно усилие. Тя започна да копнее за почивка.
Но Келсайър нямаше подобно намерение. Продължаваше да тича, принуждаваше я да го следва с умопомрачителна скорост. Светът около Вин се превърна в размазана завеса от мрак, болка и изтощение. Забавяха само за да пийнат вода, но нито веднъж не спряха. Вин вече имаше чувството, че не би могла да спре. Накрая се предаде и остави на изтощението да завладее ума й. Важното бе само да поддържа огъня на пютриума. Тялото нямаше значение.
Светлината я стресна. Слънцето изгря и започна да се издига, мъглите се разсеяха. Но Келсайър не позволи на светлината да ги спре. И как би могъл? Трябваше да бързат. Трябваше… да… продължават… да тичат…