„Ще умра“.
Не за първи път й мина тази мисъл. Нещо повече, тази идея витаеше в ума й като зловеща лешоядна птица. Но тя продължаваше да се движи. Да тича.
„Мразя да тичам — помисли си. — Затова предпочитам да живея в града. Защото не се налага да бързам заникъде“.
Дълбоко в себе си усещаше, че в тази мисъл няма никаква логика. Но в момента трудно можеше да се каже, че е с ясен ум.
„Мразя и Келсайър. Не спира да търчи. Колко време мина, откакто изгря слънцето? Минути? Часове? Седмици? Години? Кълна се, ако знаех, че…“
Пред нея Келсайър забави.
Вин бе толкова изненадана, че едва не се блъсна в него. Успя да спре и погледна стъписано краката си.
„Нещо не е наред — мина й през ума. — Не може просто да стоя тук. Трябва да тичам“.
Понечи да затича, но Келсайър я улови. Вин се опита да се измъкне от ръката му.
„Почивай — обади се един глас в нея. — Отдъхни си. Забравила си колко е хубаво да…“
Поклати глава и се огледа замаяно.
— Вин! — извика й Келсайър. — Не гаси пютриума. Дръж го разпален, инак ще изгубиш съзнание!
Вин поклати глава, неспособна да отвърне.
— Калай! — продължи той. — Разпали го! Веднага!
Тя го послуша. Внезапно почувства остра болка в главата и трябваше да затвори очи заради ярката светлина. Боляха я краката, стъпалата й бяха в още по-тежко състояние. Внезапният прилив на усещания възстанови нарушеното й равновесие и тя премигна и погледна Келсайър.
— По-добре ли си? — попита той.
— Да.
— Току-що извърши нещо невероятно несправедливо спрямо собственото си тяло — обясни той. — Би трябвало да почива преди много часове, но ти го подхранваше с пютриум. Ще се възстановиш — дори ще си по-добре след подобна тренировка, — но сега трябва да гориш пютриум, за да останеш будна. По-късно ще спим.
Вин кимна отново.
— Защо… — Гласът й беше нисък, дрезгав. — Защо спряхме?
— Чуй.
Тя се ослуша. И чу… гласове. Викове.
— Битка?
Келсайър кимна.
— До град Холстеп има още час, но мисля, че открихме каквото търсехме. Ела.
Той я пусна, хвърли една монета и прескочи канала. Вин го последва нагоре по хълма. Келсайър стигна билото и надзърна оттатък. После обърна глава на изток. Вин го настигна и пред нея се разстла бойното поле. Лека промяна на вятъра донесе нови миризми.
На кръв. Долината под тях бе осеяна с трупове. Мъже продължаваха да се сражават в далечния край на долината — малка група парцаливи бойци бяха обкръжени от много по-голяма униформена армия.
— Закъсняхме — рече Келсайър. — Нашите хора трябваше да довършат Холстепския гарнизон и да се приберат в пещерите. Но до Валтроа са само два дена път, а гарнизонът там е от пет хиляди души. Тези войници са ни изпреварили.
Вин примижа и разпали калай, за да вижда по-добре, въпреки че беше светло. По-голямата армия носеше имперски униформи и ако осеяното с трупове поле можеше да е някаква следа, войниците бяха нападнали минаващите по пътя скаа от засада. Армията на Йеден не бе имала никакви шансове. И ето че бунтовниците започнаха да вдигат ръце и да се предават, но противниците им продължаваха да ги посичат. Някои от оцелелите скаа се съпротивляваха отчаяно, но те също бяха покосени.
— Безмилостна кланица — възкликна гневно Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа вероятно е получил заповед да ги изтреби до крак. — И пристъпи напред.
— Келсайър! — извика тя и го сграбчи за ръката. — Какво правиш?
Той се обърна към нея.
— Там все още има наши хора. Мои хора.
— И какво си намислил — да нападнеш сам цяла армия? Защо? Твоите бунтовници не владеят аломантия — няма да могат да избягат със същата скорост. Не можеш да спреш армия, Келсайър.
Той се освободи от ръката й — тя нямаше сили да го задържи. Вин залитна и тупна в черния прахоляк. Келсайър заслиза към бойното поле.
Вин се надигна на колене.
— Келсайър — извика, тя, разтреперана от умора. — Не сме неуязвими, забрави ли?
Той спря.
— Не си неуязвим — прошепна тя. — Не можеш да спреш всички войници. Не можеш да спасиш нашите хора.
Келсайър стоеше мълчаливо, стиснал юмруци. После бавно сведе глава. В далечината клането продължаваше, макар че не бяха останали много бунтовници.
— Пещерите… — продължи да шепне Вин. — Сигурно са оставили там хора. Може би те ще ни обяснят защо армията се е разкрила. Поне тях можем да спасим. Лорд Владетеля ще нареди да потърсят щаба на армията — ако вече не го правят.
Келсайър кимна.
— Добре. Да вървим.
Келсайър скочи през отвора в пещерата. Трябваше да разпали калай, за да вижда в мрака. Дращенето на спускащата се след него Вин беше като екот в подсиления му слух. Но откъм пещерата не идваше нищо. Никакви звуци, нито светлини.