Планът се беше провалил. Армията бе унищожена. Нямаше да има достатъчно бунтовници, за да завладеят града.
Чу стъпки и вдигна глава. Дали щеше да има сили да се изправи? Вин бе заспала свита на кълбо в краката му, сгънала за възглавница мъглопелерината. Продължителната употреба на пютриум бе изтощила силите й и тя бе рухнала в мига, когато Келсайър каза, че ще прокарат нощта тук. Искаше му се да може да направи същото. Но за разлика от нея, той имаше много по-голям опит в използваното на пютриум. Накрая тялото му щеше да се предаде, но можеше да издържи още известно време.
От мъглата изникна мъж и се насочи към него. Стар мъж, много по-стар от най-възрастния сред войниците. Вероятно бе участник в някоя по-ранна бунтовническа армия — навярно бе обитавал пещерите още преди Келсайър да реши да ги използва.
Мъжът спря до един голям камък до Келсайър и седна с тежка въздишка. Беше направо изумително как един толкова възрастен човек бе издържал на темпото, с което се бяха придвижвали. Келсайър бе пришпорвал армията през целия ден, за да се отдалечат колкото се може повече от пещерите.
— Ще спят неспокойно — рече старецът. — Не са свикнали да нощуват в мъглите.
— Нямат избор — отвърна сухо Келсайър.
— Вярно. — Старецът го изгледа с неразгадаемо изражение. — Не ме позна, нали?
Келсайър помисли и поклати глава.
— Не. Аз ли съм те вербувал?
— В известен смисъл. Аз съм един от онези в плантацията на лорд Трестинг.
Келсайър зяпна от изненада, познал най-сетне голата глава и уморената, но горда поза.
— Ти си старецът от онази нощ. Как се казваше…
— Менис. След като уби Трестинг, ние се скрихме в пещерите и бунтовниците ни приеха при тях. Мнозина от нашите след време напуснаха и отидоха да си търсят работа по други плантации. Някои останахме.
— Защо не си легна да спиш? — Келсайър кимна към лагера.
Менис сви рамене.
— Някои от нас не могат да се бият. Но умеем други неща.
Келсайър се наведе напред.
— Какво стана, Менис? Защо Йеден предприе този самоубийствен ход?
Менис въздъхна.
— Макар че мнозина свързват глупостта с младостта, забелязал съм, че мъже вече на години може да са глупави като деца. Йеден… какво да ти кажа за него. Той е… беше от онези хора, които лесно се увличат. Както от теб, така и от репутацията, която ти му създаде. Някои от офицерите му смятаха, че ще е добре да изпитат хората си в истинско сражение, и решиха, че едно нощно нападение срещу Холстепския гарнизон ще свърши работа. Но явно се е оказало по-трудно, отколкото предполагаха.
Келсайър поклати глава.
— Дори да бяха успели, армията щеше да е разкрита и безполезна.
— Те вярваха в теб — тихо каза Менис. — Бяха сигурни, че няма да се провалят.
Келсайър въздъхна и мълчаливо се загледа в мъглите.
— Какво ще стане с нас? — попита Менис.
— Ще ви разделя — отвърна Келсайър. — Ще се приберете на малки групи в Лутадел и ще се смесите с населението там.
Менис кимна. Беше изморен, дори изтощен, но не си тръгваше. Келсайър разбираше как се чувства.
— Помниш ли разговора ни в плантацията на Трестинг? — попита старецът.
— Малко — отвърна Келсайър. — Опита се да ме разубедиш. Каза да не създавам неприятности.
— Но не те спрях.
— Менис, изглежда, ме бива само в това. Сърдиш ли ми се за онова, което направих там? И за живота, който те принудих да водиш?
Менис помисли, после кимна.
— Да. Но донякъде съм ти и благодарен. Вече си мислех, че с живота ми е свършено — очаквах деня, в който ще се събудя и няма да намеря сили да стана. Но… в пещерите открих нов смисъл. Затова съм ти благодарен.
— Дори след това, което стана с армията?
— Не бива да виниш само себе си, младежо — изсумтя Менис. — Тези хора сами избраха смъртта. Може ти да си ги подтикнал, но не ти взе решение вместо тях. Пък и това не е първото потушено бунтовническо движение. Ни най-малко. В известен смисъл ти постигна много — събра армия с внушителни размери, въоръжи хората и ги обучи, както никой преди теб. Може би събитията се развиха твърде бързо, поне спрямо очакванията ти, но трябва да се гордееш със себе си.
— Да се гордея? — попита Келсайър невярващо. — Тази армия трябваше да събори Последната империя, а не да позволи да я разбият в някаква незначителна битка на седмици път от Лутадел.
— Да събори… — Менис го погледна намръщено. — Наистина ли си мислеше, че можеш да го постигнеш?
— Разбира се — отвърна Келсайър. — Защо иначе ще събирам армия?