— За да се съпротивляваме — отвърна Менис. — Да се бием. Затова бяха дошли онези мъже в пещерите. Въпросът не беше дали ще спечелят, или ще загубят — въпросът беше да се опълчат по някакъв начин на лорд Владетеля.
Келсайър го погледна учудено.
— Значи ти от самото начало си очаквал армията да бъде разбита?
— Че какъв друг край можеше да има? — попита Менис, надигна се и поклати глава. — Някои сигурно си мечтаят други неща, момко, но лорд Владетеля не може да бъде победен. Веднъж ти дадох съвет — казах ти да внимаваш при избора на битките, в който участваш. Е, ако питаш мен, тази си заслужаваше. А сега нека ти дам друг съвет, Келсайър, Оцелели от Хатсин. Трябва да знаеш кога да се отказваш. Ти се справи добре, по-добре, отколкото мнозина очакваха. Тези твои войници избиха цял гарнизон, преди да бъдат обкръжени и изтребени. Това е най-великата победа на скаа от векове. Но сега е време да си вървиш.
След тези думи старецът му кимна почтително и се отдалечи към лагера.
Келсайър го изпроводи с втрещен поглед. „Най-великата победа на скаа от векове…“
Ето срещу това се беше борил. Не само срещу лорд Владетеля и благородниците. Беше се съпротивлявал на хилядолетно примирение, на хилядолетия живот в общество, което определяше смъртта на пет хиляди души като „велика победа“. Животът беше толкова безнадежден за обикновените скаа, че намираха успокоение дори в предопределените поражения.
— Това не беше победа, Менис — прошепна Келсайър. — Но ще ви покажа какво е победа.
Усмихна се насила. Усмихваше се въпреки мъката от смъртта на тези хора, усмихваше се, защото го правеше винаги. Така бе доказал на лорд Владетеля — и на себе си, — че не може да бъде победен.
Да, той нямаше да се откаже. Още не беше приключил. Изобщо.
Част четвърта
Танцьори в Морето от мъгла
26.
Толкова съм изморен.
Вин лежеше в леглото си над работилницата на Клъбс и усещаше, че главата й пулсира.
За щастие главоболът бързо отслабваше. Все още си спомняше пробуждането в онази първа, ужасна утрин — болката беше толкова силна, че почти не можеше да мисли, камо ли да се движи. Нямаше представа как се беше справил Келсайър, докато бе водил остатъка от армията към безопасно място.
Това беше преди две седмици. Цели петнайсет дена, а главата продължаваше да я боли. Келсайър бе казал, че това ще й е от полза. Заяви, че имала нужда от практика по „изсмукване на пютриум“, за да упражнява тялото си да действа далеч над възможностите си. Въпреки думите му тя се съмняваше, че подобни страдания могат да й бъдат полезни.
Разбира се, сигурно имаше полза от такова умение. Щеше да го признае по-рано, ако не я болеше толкова главата. С Келсайър бяха успели да се доберат до бойното поле само за ден. Обратният път отне две седмици.
Изправи се и се протегна уморено. Бяха пристигнали едва преди ден. Келсайър вероятно бе останал до късно през нощта, за да изслуша докладите на останалите членове на групата. Тя обаче нямаше нищо против да се поизлежава. Нощите, прекарани на твърдата земя, й бяха припомнили колко удобно може да е леглото, което напоследък бе приела за даденост.
Прозя се, отново потърка слепоочията си, облече халат и тръгна към банята. Със задоволство установи, че чираците на Клъбс не са забравили да й приготвят вената. Заключи вратата, съблече халата и се отпусна в топлата, леко ароматизирана вода. Наистина ли преди тези благоухания я дразнеха? Едва ли имаше по-добър начин да се освободи по-бързо от натрупаната мръсотия и умора от пътя.
Единственото, което все още я измъчваше, беше дългата й коса. Изми я и среса сплъстените кичури. Често се питаше как придворните дами търпят толкова дълги коси, които понякога се спускаха чак до кръста. Колко ли време прекарваха в сресване, дори когато за това се грижеха прислужници? Косата на Вин още не беше стигнала до раменете, а тя вече се безпокоеше от мисълта какво ли ще е, когато порасте по-дълга. Щеше да й пада пред лицето, когато скача, да не говорим, че щеше да осигури на противниците й нещо, за което да я сграбчват.
След като приключи с банята, се върна в стаята, облече домашни дрехи и слезе долу. Чираците сновяха из работилницата, прислужници се качваха и слизаха по стълбите, но в кухнята беше тихо. Клъбс, Доксон, Хам и Бриз тъкмо закусваха. Когато влезе, всички вдигнаха глави.
— Какво? — попита подразнено Вин и спря на прага. Банята бе поуспокоила главобола, но все още усещаше леки пулсации в тила.
Четиримата се спогледаха. Пръв заговори Хам:
— Обсъждахме състоянието на нашия план, след като сега се лишихме както от работодател, така и от армия.