Огромни тълпи скаа изпълваха улицата, повечето работници от фабриките и мелниците. Вин знаеше само една причина, поради която биха пуснали работниците по-рано, за да се съберат на централния градски площад.
Екзекуции.
Никога не бе присъствала на екзекуции. По принцип на екзекуциите трябваше да ходят всички жители на града, но бандите предпочитаха да си остават в леговищата. В далечината ечаха камбани, възвестявайки събитието, от тротоарите ги следяха принудители. Те щяха да посетят всички работилници и мелници, както и случайни къщи, за да заловят тези, които не се подчиняваха на призива да гледат как смъртта се явява като последно наказание. Събирането на толкова много хора на едно място бе трудоемка задача — но в известен смисъл дори това целеше да покаже колко е могъщ лорд Владетеля.
С приближаването на площада тълпата се сгъстяваше. Прозорците бяха изпълнени със зяпачи, хората се притискаха напред. „Няма начин всички да се поберат“. Лутадел не беше като повечето градове — населението му беше огромно. Дори ако присъстваха само мъже, пак повечето нямаше да могат да видят екзекуциите.
Но въпреки това идваха. Донякъде, защото беше задължително, от друга страна, така щяха да се измъкват поне за малко от работа. Имаше и такива — подозираше Вин, — които го правеха от нездраво любопитство към зрелищата.
Скоро се наложи да си проправят път през тълпата. Някои скаа ги поглеждаха навъсено, но повечето просто понасяха покорно всичко. Други пък не скриваха изненадата си при вида на Келсайър, макар че беше прикрил белезите си. Тези хора му отстъпваха път охотно.
Не след дълго групата стигна до сградите, които заобикаляха площада. Келсайър избра една, кимна на Доксон и той ги поведе нататък. Мъжът на вратата се опита да им препречи пътя, но Докс посочи покрива и многозначително разклати кесията си. Само след минути групата им разполагаше с целия покрив.
— Клъбс, Задими ни, ако обичаш — тихо каза Келсайър.
Сгърбеният занаятчия кимна и след миг групата стана невидима за използващите бронз аломанти. Вин приклекна на ръба на покрива, опря ръце на каменните перила и се загледа в площада долу.
— Толкова много хора…
— Вин, ти си прекарала целия си живот в града — рече Хам, който бе застанал до нея. — Сигурно и преди си виждала големи тълпи…
— Да, но… — Как да му обясни? Местещата се бавно, плътно сбита маса не беше като нищо, което бе виждала. Изглеждаше безкрайна, с пипала, простиращи се по всички улици. Скаа бяха притиснати толкова плътно, че тя се чудеше как успяват да дишат.
Благородниците бяха в центъра на площада, отделени от простолюдието с кордон от войници. Намираха се съвсем близо до фонтана, който се издигаше на няколко стъпки над площада. Някой бе сковал трибуна за аристократите и те бяха насядали там, сякаш очакваха да наблюдават конно надбягване. Слуги държаха разпънати чадъри срещу саждопада, който бе толкова слаб, че останалите не му обръщаха внимание.
До трибуната на благородниците се бяха подредили принудителите — редови със сиви раса и инквизитори с черни. Вин потръпна. Имаше осем инквизитори — мършавите им фигури се извисяваха с цяла глава над принудителите. Но не само ръстът отделяше тези мрачни създания от техните далечни роднини. Сякаш ги обгръщаше някакъв невидим, но осезаем ореол.
Вин насочи вниманието си към редовите принудители. Повечето стояха гордо изпънати в расата си — колкото по-фин бе платът, толкова по-висок бе постът. Вин присви очи, разпали калай и скоро откри познато лице.
— Ето там — посочи тя. — Този е баща ми.
Келсайър настръхна.
— Къде?
— В предната редица на принудителите — обясни Вин. — Ниският, със златист шарф.
— Това ли е баща ти? — попита след кратка пауза Келсайър.
— Кой? — намеси се Доксон и също примижа. — Не мога да им различа лицата.
— Тевидиан — каза Келсайър.
— Архипреланът? — изненадано попита Доксон.
— Какво? — подскочи Вин. — Какъв е той?
Бриз се засмя.
— Архипреланът е началник на Министерството, скъпа. Той е най-важният принудител на лорд Владетеля — формално погледнато дори е с по-висок пост от инквизиторите.
Вин се слиса.
— Архипреланът — повтори Доксон и поклати глава. — От трън, та на глог.
— Вижте! — обади се Дух и посочи.
Тълпата скаа се беше раздвижила. Вин смяташе, че са твърде много, за да могат дори да помръднат, но явно грешеше. Хората започнаха да отстъпват, оформяха коридор, водещ до централната платформа.
„Какво може да ги накара да…“
И тогава го усети. Потискаща вцепененост, като огромна, притискаща ги отгоре завивка, която отнемаше въздуха, крадеше от волята. Вин разпали мед, но въпреки метала усещаше, че лорд Владетеля продължава да й въздейства. Долавяше приближаването му, желанието му да й отнеме волята, силата да чувства.