Вглеждаше се в очите на всеки поред. И всеки кимваше.
— Кел, не мисля, че някой наистина се е съмнявал в теб — отговори Доксон. — По-скоро бяхме… обезпокоени, ако мога да се изразя така. Армията беше основна съставна част на нашите планове.
Келсайър кимна на север, към главната градска порта.
— Докс, какво виждаш в далечината?
— Градската порта?
— И какво се промени при нея напоследък?
Доксон повдигна рамене.
— Нищо необичайно. Освен че охраната е поразредена…
— Защо? — попита Келсайър. — Хам каза, че гарнизонът е пратен да преследва останките от нашата армия и че сега в града има не повече от десетина процента от личния състав. Това е съвсем обяснимо — гарнизонът е създаден, за да се бори с бунтовниците. Сега Лутадел е беззащитен, но никой не очаква да го нападнат. Досега не се е случвало.
Всички мълчаха, но очевидно осъзнаваха накъде бие.
— Първата част от нашия план за превземането на града е изпълнена — заяви Келсайър. — Примамихме гарнизона да напусне Лутадел. Костваше ни повече жертви, отколкото очаквахме — много повече, отколкото би трябвало. В името на всички Забравени богове бих искал тези хора да не бяха загинали. За съжаление не можем да променим нищо — остава ни само да се възползваме от възможността. Планът все още е в сила — главната бойна сила на противника е напуснала града. Ако сега избухне война между Къщите, лорд Владетеля доста ще се затрудни, за да я спре. Стига да го иска, разбира се. Защото по някаква причина в миналото той винаги се е отдръпвал и е оставял благородниците да уреждат сметките помежду си. Може би смята, че като си прерязват гърлата един другиму, забравят за него.
— Ами ако гарнизонът се върне? — попита Хам.
— Според мен — заяви Келсайър — лорд Владетеля ще го остави да гони останките от армията ни поне няколко месеца, за да даде възможност на благородниците да изпуснат парата. Само че ще получи повече, отколкото е очаквал. Когато войната между Къщите избухне, ние ще използваме настъпилия хаос, за да завладеем двореца.
— И с каква армия, драги? — попита Бриз.
— Все още имаме известни сили — отвърна Келсайър. — А и време да съберем повече. Ще трябва да сме предпазливи — не бива да използваме пещерите, така че ще скрием войниците в града. Това означава да ги разделим на малки групи. Но последното едва ли ще е проблем — нали разбирате, че гарнизонът рано или късно ще се върне.
На площада екзекуциите продължаваха. Вин се зачуди какво ли има предвид Келсайър с последното изречение.
— Именно, Кел — обади се Хам. — Гарнизонът ще се върне, а ние няма да разполагаме с достатъчно голяма армия, за да му се противопоставим.
— Но ще държим съкровищницата на лорд Владетеля — отвърна Келсайър с усмивка. — Какво каза ти за войниците от гарнизона, Хам? Какви са те?
Главорезът помисли малко и също се усмихна.
— Наемници.
— Парите на лорд Владетеля ще са у нас — обясни Келсайър, — а това означава, че ще получим и армията му. Все още можем да успеем, господа. Можем да изпълним нашия план.
Увереността се върна на лицата на другите. Вин обаче бе извърнала очи към площада. Водата във фонтаните бе гъста и червена, сякаш се състоеше само от кръв. Лорд Владетеля продължаваше да следи ставащото от каляската си. Прозорците й бяха отворени, но дори с разпален калай Вин едва различаваше фигурата вътре.
„Това е нашият истински враг — помисли тя. — Не липсващият гарнизон, нито инквизиторите с техните секири. Този човек. Същият, който е написал дневника. Трябва да открием начин да го победим, инак всичко ще е безсмислено“.
27.
Мисля, че най-сетне открих защо Рашек ме мрази толкова много. Той не вярва, че страничен човек като мен — някакъв си чужденец — би могъл да е Героят на времето. Смята, че по някакъв начин съм измамил философите, че несправедливо съм надарен с Неговата проницателност. Според Рашек само един чистокръвен терисец може да бъде избран за Герой. Странно, но омразата му ме мотивира още повече. Трябва да му докажа, че съм способен да изпълня тази задача.
Малко след като се прибраха, Вин откри, че главоболието вече не я измъчва. Болката беше станала… незначителна. Купата с рулца, покрита с кърпа от прислугата, все още беше на масата. Никой не посегна към тях.
— Е, добре — почна Келсайър. — Да се заемем с подготовката на плана. Какво ни предстои?
Доксон отвори един тефтер.
— Сега, когато гарнизона го няма, основната ни цел са благородниците.
— Именно — потвърди Бриз. — Ако наистина искаме да сложим ръка на съкровищницата, ни трябва нещо, което да отвлече вниманието на дворцовата охрана и да не позволи на самите благородници да завладеят града. Войната между Къщите се превръща в основна цел.