— Съобщете на всяка от групите, че е единствената, а другите са разпуснати, и че сме ги оставили за всеки случай, ако ни потрябват в близко бъдеще — нареди Келсайър.
— Нали каза, че ще трябва да вербуваме още хора — припомни му Хам.
— Да. Ще ми трябват поне два пъти по толкова, преди да преминем към следващия етап.
— Няма да е лесно. Особено като се има предвид провалът на армията.
— Какъв провал? — възрази Келсайър. — Кажете им истината: че армията ни успешно е изтребила цял гарнизон.
— Въпреки че повечето от тях загинаха — посочи Хам.
— Можем да пропуснем тази част — рече Бриз. — Хората са разгневени от екзекуциите и ще ни послушат.
— Хам, през следващите два месеца основна задача за теб ще е набирането на попълнения — заповяда Келсайър.
— Времето е малко — оплака се Хам. — Но ще видя какво мога да направя.
— Добре — отсече Келсайър. — Сейз, пристигна ли бележката?
— Да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, извади един лист изпод наметалото си и му го подаде.
— И какво е това? — попита любопитно Бриз.
— Съобщение от Марш — отвърна Келсайър, докато отваряше писмото и го преглеждаше. — Той е в града и носи новини.
— Какви новини?
— Не казва — отвърна Келсайър и си взе едно рулце. — Но праща инструкции къде да се срещнем тази вечер. — Стана и се загърна в обикновено наметало. — Ще ида да огледам района, преди да се стъмни. Идваш ли, Вин?
Тя кимна и също стана.
— Останалите продължавайте да работите над плана — нареди Келсайър. — Искам до два месеца този град да ври и когато най-сетне избухне, лорд Владетеля да не може да удържи положението.
— Има нещо, което не ни казваш, нали? — попита Вин. — Част от плана.
Марш бе посочил за място на срещата изоставена сграда в Чупките, един от най-бедните скаа квартали. Келсайър бе избрал втора изоставена сграда отсреща през улицата и сега двамата с Вин се спотайваха на последния етаж, наблюдаваха улицата и чакаха Марш.
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Заради лорд Владетеля — отвърна Вин, докато чоплеше изгнилото черчеве на прозореца. — Днес почувствах силата му. Не мисля, че другите са я усетили, не и ако не са Мъглородни. Но съм сигурна, че ти също я долови. — Вдигна глава и срещна погледа му. — Все още ли смяташ да го примамиш извън града, преди да нападнем двореца?
— Не се тревожи за лорд Владетеля — успокои я Келсайър. — Единайсетият метал ще му види сметката.
Вин се намръщи. На хоризонта слънцето залязваше сред яростни отблясъци. Скоро щяха да излязат мъглите и заедно с тях трябваше да се появи Марш.
— Има ли го наистина? — попита Вин.
— Единайсетият метал? Разбира се — нали ти го показах?
— Не това имам предвид — отвърна тя. — Дали са верни легендите? А ти не лъжеш.
Келсайър се наведе към нея, смръщил вежди.
— Много си пряма, Вин.
— Такава съм.
Усмивката му се разшири.
— Отговорът е не. Не те лъжа. Легендите са верни, макар че ми беше нужно известно време, за да се добера до тях.
— И онова късче, което ми показа, наистина е Единайсетият метал?
— Така мисля.
— Но не знаеш как да го използваш.
Келсайър помисли и призна:
— Да. Не зная.
— Това не е много успокоително.
Келсайър сви рамене и отново се загледа през прозореца.
— Дори и да не открия тайната навреме, съмнявам се лорд Владетеля да се окаже чак такъв проблем, какъвто смяташ. Той е могъщ аломант, но не знае всичко — иначе досега щеше да е мъртъв. Той не е всесилен, защото ако беше, нямаше да му се налага да екзекутира нещастните скаа, за да сплаши населението. Не зная какво е той, но е по-скоро човек, отколкото божество. Написаното в дневника… това са думи на простосмъртен. Истинската му сила се крепи на армията и богатството. Ако ги премахнем, няма да има с какво да попречи на рухването на империята.
Вин смръщи вежди.
— Келсайър, той може да не е божество… но е нещо различно. Днес, на площада, усещах натиска му върху чувствата си дори докато горях мед.
— Невъзможно, Вин. — Келсайър поклати глава. — Ако беше така, инквизиторите щяха да засичат аломантия дори когато наблизо има Задимител. Защо иначе преследват Мъгливите и ги изтребват?
Вин сви рамене.
— Ти знаеш, че лорд Владетеля е силен — продължи Келсайър, — и затова ти се струва, че продължаваш да го усещаш, макар това вече да е невъзможно.
„Може би е прав — помисли тя. — Все пак е аломант много по-отдавна от мен. Но… но аз наистина почувствах нещо, нали? И инквизиторът едва не ме уби — по някакъв начин бе успял да ме намери в мрака и дъжда. Все трябва да е доловил нещо“.
Реши засега да не си блъска главата над този въпрос.
— Единайсетият метал. Не може ли просто да го опитаме, за да проверим какво прави?