— Възможно е. Не е изключено също така тогава все още да не се е бил Преобразил. Каквото и да се е случило в Териските планини, то го е променило от герой в тиран и може би е отслабило силата му. Няма да узнаем, докато Сейзед не приключи с превода.
— Близо ли е до края?
— Остава му съвсем малко — надявам се най-важната част. Досега съм леко разочарован от написаното. Лорд Владетеля дори не ни казва какво ще търси в онези планини. Твърди, че го прави, за да защити целия свят, но може би само се хвали.
„Не ми се струва да се хвали — помисли Вин. — По-скоро е обратното“.
— Както е да е. Скоро ще узнаем истината.
Вече се стъмваше и Вин разпали калай, за да вижда. Улицата под прозореца постепенно се озари в странна призрачна светлина, смесица от сенки и сияния, в резултат от подсиленото й с калай зрение. Тя знаеше, че всъщност е почти непрогледен мрак. Ала въпреки това можеше да вижда. Не както при дневна светлина — всичко беше леко замъглено, — но все пак различаваше отделните предмети.
Келсайър погледна джобния си часовник.
— Колко още? — попита Вин.
— Половин час. Стига да дойде навреме — в което се съмнявам. Той е мой брат все пак.
Вин кимна и опря лакти на перваза. Чувстваше се по-спокойна, след като Келсайър й бе дал атиум.
Сепна се. Мисълта за атиума й напомни за нещо друго — също важно. Нещо, за което не се бе сещала от доста време.
— Пропусна да ми кажеш за Деветия метал! — обвини го тя.
Келсайър повдигна рамене.
— Казах ти, че не е нищо важно.
— И все пак. Какво представлява той? Някаква сплав?
Келсайър поклати глава.
— Не. Последните два метала не са от същата категория като предишните осем. Деветият метал е злато.
— Злато? — попита Вин. — Това ли е? Можех да пробвам с него много отдавна!
Келсайър се засмя.
— Разпалването на злато е… неприятно преживяване.
Вин присви очи, обърна се и погледна през прозореца.
„Ще видим“.
— Смяташ сама да опиташ, нали? — позна той. Вин не отговори.
Келсайър въздъхна, бръкна под наметалото си и извади златен боксинг и пила.
— Трябва и ти да си носиш. Постарай се обаче златото да е от най-чиста проба.
— А ако не е? Какво ще стане?
— Ще разбереш — отвърна той и изпили прашинка злато от монетата. — Помниш ли главоболието от пютриумната умора?
— Да, разбира се.
— При некачествените метали е по-тежко. Много по-тежко. Когато имаш възможност, гледай да си набавиш метали — във всеки град има готови смеси за аломант и. Повечето търговци се стараят стоката им да е първо качество — ядосан Мъглороден с главобол не е клиентът, с когото биха искали да си имат работа. — Приключи с пиленето, събра няколкото прашинки и ги загъна в кърпа. Отдели една и я глътна.
— Вкусно — рече с усмивка и й подаде кърпата. — Хайде, опитай. Само не забравяй, че те чака странно преживяване.
Вин кимна, изведнъж разтревожена. „Никога няма да разбера, ако не опитам“ — напомни си, лапна една прашинка и я глътна с вода от манерката.
Веднага усети наличието на нов метален запас — непознат, различен от досегашните. Погледна Келсайър, въздъхна и разпали златото.
Намираше се едновременно на две места. Виждаше се и пак се виждаше. Едната от двете беше странна жена, различна от момичето, което познаваше. Това момиче беше внимателно и предпазливо — момиче, което никога не би разпалило непознат метал само защото така му казва някакъв човек. А жената бе глупава — забравила всички онези неща, които й бяха помогнали да оцелее толкова дълго. Пиеше от чаши, налети за други. Фамилиарничеше с непознати. Не внимаваше с хората около себе си. Беше изгубила много от предишната си предпазливост.
Другата Вин бе олицетворение на неща, които тази Вин тайно ненавиждаше. Беше по-скоро като дете. Слаба, почти мършава, тя бе самотна, изпълнена с омраза и недоверие. Не обичаше никого и никой не я обичаше. Непрестанно си повтаряше, че това не я интересува. Имаше ли въобще за какво да се живее? Все трябваше да има някакъв начин на живот не толкова жалък като този. Все трябваше да има.
Вин беше и двете. Стоеше на две места, командваше две тела, едновременно беше момиче и жена. Посегна с неуверени, колебливи ръце — по една на всяка от двете — и се докосна по лицето.
Възкликна уплашено и всичко изчезна. Усети внезапен прилив на чувства, усещане за собствената си безполезност, объркване. Нямаше столове и тя седна на пода, опря гръб на стената и обгърна коленете си с ръце.
Келсайър сложи ръка на рамото й.
— Всичко е наред.
— Какво беше това? — прошепна тя.
— Златото и атиумът се допълват като останалите двойки метали — обясни той. — Атиумът ти позволява да надзърнеш за кратко в бъдещето. Златото действа по сходен начин, но отваря за теб миналото. Или, по-точно, ти дава възможност да видиш друга своя версия, ако нещата в миналото са протекли различно.