Вин потрепери. Усещането да бъде двама души едновременно, да се вижда раздвоена, беше потискащо, дори зловещо. Тялото й все още трепереше, разсъдъкът й… беше сериозно разклатен.
За щастие всичко това отминаваше бързо.
— Напомни ми друг път да те слушам — въздъхна тя. — Или поне когато говориш за аломантия.
Келсайър се засмя.
— Опитвах се да отложа този момент. Но все някога трябваше да пробваш. Ще го преживееш.
— Вече… почти ми мина. Но не беше видение, Келсайър. Беше истинско. Можех да я докосна — другата аз.
— Вярно е, че така изглежда. Но тя не е била тук — поне аз не я видях. Това е халюцинация.
— Атиумните видения не са халюцинация — посочи Вин. — Сенките наистина показват какво ще направят хората.
— Вярно. Не зная. Златото е странно, Вин. Не мисля, че някой го разбира. Моят учител, Геммел, казваше, че златната сянка е човек, който не съществува — но би могъл да съществува. Човек, какъвто си щял да бъдеш, ако си взимал други решения. Разбира се, самият Геммел беше малко луд, така че не съм сигурен дали трябва да вярвам на всичко, което ми разправяше.
Вин кимна. Изглежда, поне засега нямаше да научи нещо повече за златото. Не смяташе да го разпалва, поне ако не се налага. Продължаваше да седи и да чака да настъпи жадуваното равновесие на ума. Келсайър се върна при прозореца и след малко се обърна и я погледна.
— Дойде ли? — попита тя и се изправи.
— Да. Искаш ли да останеш тук и да си отдъхнеш още малко?
— Не.
— Добре тогава. — Той подреди на перваза часовника, пилата и останалите стъкленици. — Да вървим.
Не излязоха през прозореца — Келсайър не искаше да прави впечатление, макар че този район на Чупките бе почти безлюден и Вин не знаеше какво го притеснява. Напуснаха сградата по паянтовото стълбище, после мълчаливо пресякоха улицата.
Къщата, избрана от Марш за среща, бе в още по-окаяно състояние. Липсваше входна врата, само останките й се въргаляха на пода. Стаята, в която влязоха, миришеше на мухъл и сажди и Вин сбърчи нос, за да не кихне.
Някаква сянка в дъното се обърна при шума от стъпките им.
— Кел?
— Аз съм. И Вин.
Когато приближиха, Вин видя, че Марш присвива късогледо очи в мрака, и се досети, че макар тя да го вижда съвсем ясно, за него те са само силуети. Отсрещната стена на къщата бе съборена и мъглите свободно навлизаха вътре, плътни като отвън.
— Имаш министерски татуировки? — учуди се Вин.
— Разбира се — отвърна Марш с обичайния си неприветлив глас. — Нали се представям за дякон.
Татуировките бяха съвсем оскъдни — очевидно Марш играеше ролята на новак. Тъмните линии обграждаха очите му и извиваха навън като назъбени линии на светкавица. Една от линиите беше по-плътна, яркочервена, и се спускаше надолу покрай скулата. Вин познаваше този знак — знака на принудителите от Инквизиторския отдел. Марш не само се беше внедрил в Министерството, а бе избрал най-опасната служба.
— Но сега ще трябва да ги носиш винаги — продължи тя. — Където и да отидеш, ще те смятат за принудител.
— Това е част от цената, за да проникне в Министерството, Вин — обясни тихо Келсайър.
— Няма значение — рече Марш. — И без това не си падах много по забавленията. Вижте, може ли да побързаме? Съвсем скоро ме очакват на друго място. Принудителите водят доста напрегнат живот и имат само броени минути лично време.
— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Предполагам, че внедряването е станало без проблеми, нали?
— Всичко мина добре — потвърди Марш. — Даже прекалено добре. Очаквах да срещна известни затруднения, тъй като не съм преминал петгодишно обучение като останалите дякони. Стараех се да отговарям точно на въпросите и да изпълнявам стриктно задълженията си. Но изглежда, знам повече за Министерството дори от някои служители там. Със сигурност съм по-компетентен от новопостъпилите и преланите го забелязаха.
Келсайър се засмя.
— Винаги си постигал лесно целите си.
Марш изсумтя, после продължи:
— Както и да е, познанията ми — да не говорим за уменията ми на Издирвач — ми позволиха да спечеля известна репутация. Не съм сигурен дали е правилно да ставам обект на вниманието на преланите, биографията ми няма да издържи на щателно проучване, ако с нея се захване някой инквизитор.
Вин се намръщи.
— Казал си им, че си Мъглив?
— Разбира се, че им казах — отвърна Марш. — Министерството — и особено Инквизиторският отдел — приема охотно на служба Издирвачи с благороднически произход. Тъкмо тази част от биографията ми ме спасява от излишни въпроси за миналото. Те се радват, че ме имат, въпреки факта, че съм доста по-възрастен от останалите дякони.