— Да забравя? Разбира се, вече е забравено. Но не можете да спрете дотук. Та какво искахте да кажете?
— Не бива да го споделям с никого — въздъхна Вин. — Това е нещо, което чух да разправя чичо ми.
— Чичо ви? — повтори Клис с нарастващо нетърпение. — И какво каза? Знаете, че можете да ми имате доверие.
— Ами… — Вин се престори на разколебана. — Каза, че Къща Хастинг местела част от запасите и средствата за производство в плантацията в Южната провинция. Чичо ми беше доволен — Хастингови са се отказали от някои свои договори и той възнамерява да заеме тяхното място.
— Местят… Чакайте, защо ще го правят, освен ако не са решили да напуснат града?
— Кой може да ги вини? Искам да кажа, кой би рискувал след онова, което се случи с Къща Текиел?
— Кой наистина? — повтори Клис. Буквално трепереше от нетърпение да сподели наученото с други.
— Както и да е, може да са само слухове — вметна Вин. — Затова смятам, че не бива да казвате на никого.
— Разбира се — рече Клис. — Ах… ще ме извините ли? Трябва да ида да се освежа.
Вин кимна и я изпрати с поглед, докато тя се спускаше забързано по стълбите. Усмихна се. Къща Хастинг въобще не подготвяше преместването си, Хастингови бяха една от най-силните фамилии в града и бе малко вероятно да го напуснат. Но от няколко дни Доксон фалшифицираше документи, които — след като бъдеха доставени на подходящи места — щяха да потвърдят думите й.
Ако всичко минеше добре, съвсем скоро градът щеше да очаква напускането на Хастинг. Съюзниците им щяха да се изкушат да последват примера им. Купувачите на оръжия щяха да се обърнат към други търговци, уплашени, че Хастингови няма да могат да изпълнят договорите. А след като Хастингови не се преместеха, хората щяха да го сметнат за проява на нерешителност. Хастингови щяха да изгубят част от съюзниците си, доходът им щеше да намалее и тогава нищо чудно да са следващата пропаднала Къща.
Но с това проблемът за Къща Хастинг нямаше да приключи. Хастингови бяха известни с интригите си и хората щяха да повярват, че готвят тайна евакуация. В добавка Хастинг бяха силна търговска къща — което означаваше, че разчитат на изпълнението на договорите, за да оцелеят. Къща с такъв източник на печалби обаче имаше една очевидна слабост. През последните няколко десетилетия лорд Хастинг бе работил упорито, за да разшири влиянието на Къщата, и с това бе разтеглил ресурсите й до техния предел.
Много други Къщи бяха далеч по-стабилни. Вин въздъхна, обърна се и продължи да се разхожда по балкона, като току поглеждаше големия часовник, окачен на отсрещната стена.
Къща Венчър нямаше да падне лесно. Тя си оставаше могъща благодарение на собственото си състояние и макар че участваше в някои търговски спогодби, не разчиташе на тях, за да оцелее. Венчърови бяха достатъчно богати и силни, за да пострадат само от някоя неудачна сделка.
В известен смисъл тази стабилност беше от полза за Вин. Къщата нямаше видими слабости и може би Келсайър нямаше да й се разсърди, ако не открие някакъв начин да я разклатят. В края на краищата не беше необходимо да я унищожават, макар че ако успееха, това само щеше да подпомогне осъществяването на плана.
Каквото и да станеше, Вин искаше да е сигурна, че Венчърови няма да последват участта на Къща Текиел. Със срината репутация и разклатено финансово състояние Текиелови се бяха опитали да напуснат града — и тази последна проява на слабост се оказа фатална. Някои от благородниците във фамилията бяха убити, останалите бяха открити сред изгорелите останки на запалените ладии, вероятно нападнати от бандити. Вин обаче знаеше, че в подземния свят няма група, която да дръзне да посегне на аристократи.
Келсайър все още не бе открил коя Къща стои зад убийствата, но в Лутадел никой не се интересуваше от виновника. Къща Текиел си бе позволила да прояви слабост, а няма нищо по-срамно за една аристократична фамилия от това да не може да се издържа. Келсайър се оказа прав: макар по баловете да разговаряха любезно, благородниците бяха готови да се избиват по улиците, ако това ще им донесе полза.
„Като бандите са — помисли тя. — По нищо не се различават от обикновените хора в бордеите“.
Привидната изисканост само нажежаваше атмосферата допълнително. Под повърхността се подготвяха планове, убийства и — което бе най-важното — там действаха Мъглородните. Нямаше нищо случайно в това, че всички последни балове се охраняваха от тежковъоръжени стражници — с и без ризници. Сега забавите имаха допълнителната задача да демонстрират сила.
„Елънд е в безопасност — каза си тя. — Каквото и да си мисли за семейството си, те са свършили отлична работа, за да заемат толкова високо място в лутаделската йерархия. Той е наследникът, длъжни са да го пазят от убийците“.