— Да, знам. Настъпи часът да идеш да се срещнеш с приятелите си. — И го погледна, за да види реакцията му.
Но той не изглеждаше изненадан. Само повдигна лекичко вежди.
— Именно. Много си наблюдателна.
— А не е нужно човек да е кой знае колко наблюдателен. Всеки път, когато сме на гости на Хастинг, Венчър, Лекал или Елариел, ти се срещаш с едни и същи хора.
— Моите приятели по чашка — отвърна Елънд с усмивка. — Странна група при сегашния политически климат, но така още повече ядосвам баща ми.
— Какво правите на тези срещи?
— Говорим за философия. Доста сме досадни — но това едва ли е изненадващо. Приказваме за власт, за политика… за лорд Владетеля.
— И какво по-точно? За него имам предвид.
— Ами, че не харесваме някои от деянията му в Последната империя.
— Значи искате да го свалите?
Елънд я изгледа странно.
— Да го свалим? Валет, откъде ти хрумна тази мисъл? Той е лорд Владетеля — той е бог. Нищо не можем да му направим. — Той отмести поглед. — Не, аз и приятелите ми просто искаме Последната империя да е по-различна. Не можем да променим нищо сега, но може би някой ден — стига всички ние да оцелеем през следващите няколко години — ще сме в позиция да въздействаме на лорд Владетеля.
— И какво очаквате да направи?
— Ами например тези екзекуции преди няколко дни — заяви Елънд. — Не виждам каква е ползата от тях. Скаа се бунтуват. В отговор Министерството екзекутира няколкостотин невинни. Какво ще постигне с това, освен да разгневи населението още повече? Следващия път бунтът ще е още по-мащабен. Значи ли това, че лорд Владетеля ще нареди да обезглавят повече хора? Докога ще продължава — докато не остане нито един жив скаа?
— А какво би направил ти, Елънд Венчър? Ако беше на власт.
— Не зная — призна Елънд. — Чел съм много книги — дори някои, които не би трябвало, — но не открих лесни отговори. Но съм сигурен, че обезглавяването не решава никакви проблеми. Лорд Владетеля държи властта от толкова време, че би могъл да измисли и по-добър начин. Но както и да е, ще трябва да продължим по-късно…
— Трябва да тръгваш ли? — попита тя.
— Да. Обещах им да се срещнем и вече сигурно ме чакат. Май трябваше да ги предупредя, че ще закъснея…
Вин поклати глава.
— Иди да си пийнеш с приятелите. Аз ще се справя — трябва да поприказвам с още няколко души. — Време беше да се връща на работа — Бриз и Доксон бяха прекарали дълги часове в обмисляне и подготовка на лъжите, които трябваше да разпространява, и тази вечер щяха да чакат доклада й в работилницата на Клъбс.
Елънд се усмихна.
— Може би не бива да се тревожа толкова за теб. Кой знае — каквито сте опитни в политическите дела, току-виж скоро Къща Реноа стане най-могъщата в града, а аз ще се превърна в жалък просяк.
Вин също се усмихна и той й се поклони — като й намигна, — след което забърза към стълбите. Вин бавно отиде до парапета и се загледа в танцуващите двойки.
„Значи той не е бунтар — помисли си. — Келсайър пак се оказа прав. Чудя се дали някога му омръзва да познава!“
Но въпреки това не беше разочарована от Елънд. Сигурно трябваше да си безумец, за да си помислиш, че можеш да свалиш бога-император. Самият факт, че Елънд се опитваше да мисли самостоятелно, да се отдели от масата, го правеше добър човек в очите й, такъв, който заслужава жена, която да му подобава.
За съжаление това не беше Вин.
„Значи Къща Венчър тайно добива атиум за лорд Владетеля — мислеше тя. — Те държат под контрол Хатсинските ями“.
Доста несигурна позиция за една Къща — финансите им зависеха пряко от благоволението на лорд Владетеля. Елънд смяташе, че е достатъчно предпазлив, но Вин бе обезпокоена. Той не прие сериозно предупреждението за Шан Елариел — бе сигурна в това. Обърна се и тръгна с решителна крачка към долния етаж.
Не беше трудно да открие масата на Шан — както винаги тя бе заобиколена от голям антураж подмазвачи. Вин забави крачка. Досега не се бе обръщала по своя воля към Шан. Някой обаче трябваше да защити Елънд, защото той бе твърде заслепен, за да го направи.
Тръгна към масата. Докато се приближаваше, терисецът на Шан я оглеждаше бдително. Беше различен от Сейзед — в него като че ли липсваше същият… дух. Този човек имаше безизразно лице, като издялано от камък. Няколко дами хвърлиха неодобрителни погледи на Вин, но повечето от тях — включително и Шан — я игнорираха.
Вин застана неловко до масата, в очакване на пауза в разговора. Но пауза не идваше. Накрая тя просто пристъпи към Шан и каза:
— Лейди Шан?
Шан се извърна с вледеняващ поглед.
— Не съм те търсила, селянче.
— Да, но намерих едни книги…