— Вече не се нуждая от помощта ти — отряза я Шан и й обърна гръб. — Мога и сама да се справя с Елънд Венчър. А сега бъди добра и ме освободи от досадното си присъствие.
Вин стоеше като вцепенена.
— Но вашият план…
— Казах, че вече нямам нужда от теб. Мислиш си, че ме познаваш откъм лошата страна, момиче? Не, това беше добрата. Не ме нервирай повече.
Вин неволно отстъпи под впития в лицето й поглед на Шан. Изглеждаше… отвратена. И разгневена. Ревнуваше ли?
„Сигурно се е досетила. Разбрала е, че аз не си играя с Елънд. Тя знае, че държа на него, и не иска да ми довери тайните си“.
Отдалечи се от масата. Изглежда, щеше да се наложи да потърси друг начин, за да разбере какви са плановете на Шан.
Въпреки това, което често казваше за себе си, Елънд Венчър не се смяташе за груб човек. Той беше по-скоро… склонен към философстване младеж. Обичаше да променя рязко насоката на разговора, за да види как ще реагират другите. Подобно на древните велики мислители, той се опитваше да достигне границите и експериментираше с неконвенционални методи.
„Разбира се — мислеше той, докато разглеждаше брендито в прозрачната чаша, която бе вдигнал пред очите си, — повечето от тези философи са били екзекутирани по обвинение в предателство“. Не смяташе да им подражава чак дотам.
Вечерната среща с приятелите беше приключила и неколцина от тях се преместиха в салона на Цитаделата Лекал — неголямо помещение, долепено до балната зала. Стаята бе мебелирана в тъмнозелено, креслата бяха удобни, въобще — чудесно място за четене, стига човек да е в малко по-добро настроение. Джастис седеше срещу него и пуфтеше важно с лулата си. Хубаво беше да види младия Лекал толкова спокоен. Последните няколко седмици бяха трудни за него.
„Война на Къщите — помисли Елънд. — Какво ужасно съвпадение. Защо точно сега? Всичко вървеше толкова добре…“
Телдън се върна с напълнена чаша.
— Знаеш ли — обади се Джастис и посочи с лулата, — тук има прислуга, която щеше да свърши тази работа.
— Исках да се поразтъпча — отвърна Телдън и се разположи в третото кресло.
— И докато отиде и се върна, успя да флиртуваш поне с три жени — засмя се Джастис. — Броих ги.
Телдън също се усмихна и отпи. Той винаги изглеждаше спокоен и уверен, независимо от ситуацията. Носеше хубав костюм, прическата му беше безупречна.
„Може би и аз трябва да обръщам малко повече внимание на тези неща — рече си Елънд. — Валет търпи косата ми такава, каквато е, но дали няма да й хареса повече, ако е подстригана?“
И друг път бе мислил да отиде на коафьор и шивач, но все се намираха други неща, които му поглъщаха вниманието. Напоследък се бе задълбочил в изследванията си и често закъсняваше.
— Тази вечер Елънд е нещо смълчан — отбеляза Телдън. Макар и други млади господа да седяха наоколо, креслата на тримата бяха доближени, за да могат да разговарят на спокойствие.
— Той си е такъв напоследък — каза Джастис.
— Всъщност да де — рече Телдън и свъси страдалчески вежди.
Елънд ги познаваше достатъчно добре, за да схване намека.
— Вижте, защо се държите така? Ако имате да кажете нещо, просто го кажете.
— Политика, приятелю — рече Джастис. — Ако не си забелязал, ние сме благородници.
Елънд завъртя очи.
— Добре де, ще го кажа — продължи Джастис и прокара ръка по косата си — нервен жест, който според Елънд щеше да доведе до ранното му оплешивяване. — Напоследък прекарваш доста време с онази Реноа.
— И това има съвсем просто обяснение — рече Елънд. — Виждаш ли, аз я харесвам.
— Лоша работа, Елънд. — Телдън поклати глава. — Лоша работа.
— Защо? — попита Елънд. — Доколкото знам, ти се стараеш да не обръщаш внимание на разликата в положението. Виждал съм те да флиртуваш дори с хубавички слугинчета.
— Аз не съм наследник на моята Къща — отвърна Телдън.
— И — добави Джастис — на тези момичета може да се има доверие. Моето семейство ги е наело — знаем откъде идват, кои са родителите им.
Елънд се намръщи.
— Накъде всъщност биеш?
— Има нещо странно в това момиче, Елънд — обясни Джастис. Отново беше придобил обичайния си нервен вид и бе зарязал лулата да дими на масичката.
Телдън кимна.
— Твърде бързо се сприятели с теб. Тя иска нещо.
— Какво например? — попита подразнено Елънд.
— Елънд, Елънд — въздъхна Джастис. — Не можеш да избягваш някоя игра, като твърдиш, че не искаш да я играеш. Тя ще те намери. Реноа се премести в града тъкмо когато напрежението започна да нараства и доведе със себе си непозната наследница — момиче, което веднага се сближи с най-изтъкнатите свободни млади мъже в Лутадел. Това не ти ли се струва странно?