Ще бъда в състояние да изпълня всяко мое съкровено желание. „Той ще поеме върху си власт, каквато никой смъртен не би могъл…“ Да, философите ме предупредиха, че ако се поддам на властта, егоизмът ми може да надделее.
Дали всеки човек би могъл да понесе подобно бреме? Това ли е изкушението, на което трябва да устоим? Сега се чувствам силен, но какво ще стане, когато се докосна до подобно могъщество? Сигурно ще мога да спася света, но дали няма след това да го взема за себе си?
Такива са страховете ми измъчват, докато дращя със замръзнало перо в навечерието на прераждането на света. Пещерата е над нас. Пулсира. Пръстите ми треперят. Не от студ.
Утре всичко ще свърши.
Вин нетърпеливо отгърна страницата. Но писанието свършваше тук. Тя се върна и препрочете последните няколко реда. Къде беше продължението?
Сейзед вероятно още не беше приключил с превода. Тя се изправи, протегна се и въздъхна. Беше прочела цяла глава на един дъх — нещо, което досега не бе успявала.
Пред нея се простираше градината на имението Реноа — добре поддържани алеи, дървета с широки клони и тихи поточета. Слънцето беше ниско в небето и започваше да застудява.
Тръгна към къщата. Въпреки хладната вечер не можеше да си представи мястото, което описваше лорд Владетеля. Беше виждала сняг по далечни върхове, но не и да пада от небето — освен когато се сипеше лапавица. Да си заобиколен от толкова много сняг ден след ден, от опасността да рухне върху теб в огромна, смазваща лавина…
Частица от нея мечтаеше да посети тези места, независимо от опасността. Макар в дневника да не се описваше подробно цялото пътешествие на лорд Владетеля, някои от чудесата, за които ставаше дума — ледените полета на север, голямото черно езеро и Териските водопади — бяха изумителни.
„Защо не е описал всичко с малко повече подробности!“ — помисли си тя ядосано. Лорд Владетеля прекарваше твърде дълго време в тревоги. Макар че, готова бе да признае, от известно време изпитваше някаква близост с човека, писал тези редове. Трудно й беше да го свърже в ума си със страховитото създание, причинило толкова много смърт. Какво ли е станало при Кладенеца на Възнесението? Какво би могло да го промени толкова драстично? Трябваше да узнае.
Влезе в къщата и отиде да потърси Сейзед. Отново бе започнала да носи рокли — струваше й се странно да я виждат с блуза и панталон. Усмихна се на стюарда на лорд Реноа, докато го подминаваше, и забързано изкачи стълбата към втория етаж.
Сейзед не беше в библиотеката. Бюрото му пустееше, лампата бе изгасена, мастилницата празна. Вин се намръщи обидено.
„Където и да е, по-добре да се захваща с превода!“
Слезе долу, попита за Сейзед и една прислужница я упъти към кухнята. Вин намръщено тръгна нататък. „Сигурно е отишъл да хапне нещо“.
Откри Сейзед изправен насред малка група прислужници. Сочеше някакъв лист на масата и говореше с тих глас. Не забеляза Вин, когато тя влезе.
— Сейзед? — прекъсна го тя.
Той се обърна.
— Да, господарке Валет?
— Какво правиш?
— Проверявам хранителните запаси на лорд Реноа. Макар че съм назначен да ви помагам, аз все още съм негов стюард и имам други задължения, които трябва да изпълнявам.
— Ще се захващаш ли скоро с превода?
Сейзед повдигна брадичка.
— С превода, господарке? Че аз го свърших.
— А къде е последната част?
— Дадох ви я — отвърна Сейзед.
— Не, не си. Тази част свършва в нощта, преди да влезе в пещерата.
— Това е краят, господарке. Дотам стига дневникът.
— Какво? Но…
— Мисля, че трябва да обсъдим този въпрос насаме, господарке. — Даде на прислужниците още няколко нареждания, после й кимна да го последва и я отведе в градината.
— Невъзможно е да свършва така, Сейз — рече тя, щом стигнаха там. — Не знаем какво се е случило!
— Но можем да предполагаме — отвърна той, докато я водеше по алеята. Източната част на градината не беше толкова пищна, колкото онази, която Вин предпочиташе: тук имаше само ниска кафява трева и редки храсталаци.
— Какво да предполагаме?
— Ами, че лорд Владетеля е направил каквото е било необходимо за спасяването на света, щом още ни има.
— Вероятно си прав. Но след това е съсредоточил цялата власт в ръцете си. Това трябва да се е случило — не е могъл да устои на изкушението и е използвал силата за свои цели. Но защо няма още една глава? Защо не опише постиженията си?
— Вероятно силата го е променила твърде много — обясни Сейзед. — Или може би просто не е изпитвал желание да продължи да води записки. Постигнал е целта си и същевременно е получил безсмъртие. Какъв смисъл да пишеш дневник, когато ще живееш вечно? Поне аз така смятам.