— Но това е… — Вин стисна ядно зъби. — Това е ужасно незадоволителен край на история, Сейзед!
Той се усмихна.
— Внимавайте, господарке — ако се увлечете твърде много по четенето, току-виж станете книжник.
Вин поклати глава.
— Не и ако всички книги, които прочета, свършват като тази!
— Ако това ще ви успокои, вие не сте единствената разочарована от съдържанието. Господарят Келсайър се оплака, че информацията вътре не му е от полза — там наистина не се споменава Единайсетият метал. Изпитвам известна вина, тъй като аз съм най-доволен от прочетеното.
— Но там няма много и за териската религия.
— Така е — потвърди Сейзед. — Но „няма много“ е за предпочитане пред малкото, което ни беше известно досега. Безпокоях се само, че няма да имам възможност да предам тази информация нататък. Пратих преведено копие на едно място, където моите братя и сестри Пазители проверяват от време на време, защото ще е жалко това познание да умре с мен.
— Няма — успокои го Вин.
— Така ли? И откога милейди е такава оптимистка?
— Да не би моят терисец внезапно да е станал всезнайко? — озъби се Вин.
— Той винаги е бил такъв — отвърна Сейзед с усмивка. — Това е едно от качествата на всеки беден стюард — поне в очите не повечето господари.
— В такъв случай те са глупаци.
— Склонен съм да мисля същото, милейди — отвърна Сейзед. — Време е да се прибираме — не бива да ни виждат в градината, когато излязат мъглите.
— Аз пък след малко пак ще изляза.
— Господарке, много от слугите не знаят, че сте Мъглородна. Струва ми се, че трябва да запазим тази тайна.
— Зная — отвърна Вин. — Да се прибираме.
— Мъдро решение.
Повървяха мълчаливо, наслаждавайки се на скромната красота на Източната градина. Тревата бе грижливо подрязана и подредена във фигури, подчертавани от редките храсти. Южната градина бе много по-разкошна със своите дървета, потоци и екзотични растения, но Източната притежаваше собствена атмосфера — на спокойствие и простота.
— Сейзед? — попита Вин почти шепнешком.
— Да, господарке?
— Всичко ще се промени, нали?
— Какво по-точно имате предвид?
— Всичко — отвърна Вин. — Ако сме живи след година, хората от нашата група ще работят по други планове. Хам вероятно ще се прибере при семейството си, Докс и Келсайър ще подготвят някоя нова лудория, Клъбс ще заеме работилницата си на друга група… Дори тези градини, за които похарчихме толкова много пари… ще принадлежат другиму.
Сейзед кимна.
— Това, което казвате, е напълно възможно. Но ако нещата тръгнат добре, може би по същото време догодина бунтовниците ще управляват Лутадел.
— Може би — отвърна Вин. — Но въпреки това… много неща ще се променят.
— Такъв е животът, господарке. Светът трябва да се променя.
— Зная — отвърна Вин с въздишка. — Аз просто… Както и да е. Истината е, че харесвам този живот, Сейзед. Обичам да прекарвам времето си с хората от нашата група и да се упражнявам с Келсайър. Обичам да ходя на балове с Елънд, да се разхождам с теб из тези градини. Не искам нищо да се промени. Не искам животът ми да се върне такъв, какъвто беше преди година.
— Не е задължително, господарке. Може да се промени към по-добър.
— Няма — заяви тихо Вин. — Вече се започна — Келсайър намекна, че обучението ми е почти приключило. Оттук нататък ще трябва да се упражнявам сама. Що се отнася до Елънд, той даже не знае, че съм скаа — и че задачата ми е да се опитам да разруша семейството му. Дори Къща Венчър да не падне заради мен, други ще го направят — зная, че Шан подготвя нещо, но така и не можах да разкрия плановете й. И това е само началото. Предстои ни да се изправим срещу Последната империя. И вероятно ще се провалим — честно казано, не виждам как събитията могат да протекат по друг начин. Борим се, правим нещо добро, но не променяме много — а тези от нас, които оцелеят, може да прекарат остатъка от живота си в бягство от инквизиторите. Всичко ще се промени, Сейзед, и аз не мога да го спра.
Сейзед се усмихна добродушно.
— Ето защо, господарке, трябва да се наслаждавате на това, което имате. Защото, сигурен съм, че бъдещето ще ви изненада.
— Може би — рече със съмнение Вин.
— И не трябва да се отказвате от надеждата. Може би сте заслужили малко по-добър живот. Имало една група преди Възнесението, известна като асталзите. Те твърдели, че всеки човек е роден с определено количество лош късмет. Всеки път, когато се случвало нещо неприятно, те се смятали за облагодетелствани — оттук нататък животът им щял да става само по-добър.