„Стаята на Елънд — помисли си отчаяно Вин. — Сигурно са там!“
Обърна се и прихвана краищата на роклята си, готова да се спусне забързано по стълбите.
— Къде отиваш? — попита изненадано Клис.
— Трябва да спра това! — рече Вин.
Клис се разсмя.
— Вече ти казах, че си закъсняла. Цитаделата Венчър е стара постройка и коридорите към жилищните помещения са като лабиринт. Ако не знаеш пътя, ще се изгубиш за часове.
Вин се огледа безпомощно.
— Освен това, дете — продължи Клис, — нали този младеж те отхвърли? Какво му дължиш?
Вин се поколеба.
„Тя е права. Какво му дължа?“
Отговорът дойде незабавно. „Аз го обичам“.
С тази мисъл се върна и силата и Вин се затича, изпратена от смеха на Клис.
Трябваше да опита. Влезе в един коридор и тръгна навътре, но си спомни думите на Клис — коридорите нататък бяха тъмни и пусти. Щеше да се изгуби и нямаше да стигне навреме.
„Покривът. Стаята на Елънд сигурно има външен балкон. Трябва ми прозорец!“
Изу обувките, смъкна и чорапите и хукна по коридора. Оглеждаше се трескаво за прозорец, достатъчно голям, за да мине през него. Скоро се озова в по-широк коридор, озаряван от няколко трепкащи факли.
От дясната страна имаше висок прозорец с виолетово-розово стъкло.
„Ще свърши работа“. Разпали стомана, изстреля се във въздуха и се Оттласна от масивната желязна врата зад себе си. Увисна за миг, след това Тласна с всички сили металния обков на прозореца.
Тялото й се люшна назад, но тя продължаваше да Тласка. Напъна сили, увиснала насред празния коридор, разпали пютриум, за да запази тялото си от противодействащите сили. Розовият прозорец беше огромен, но се състоеше предимно от стъкло. Колко здрав можеше да е?
Много. Вин изстена от напрежение. Чу зад гърба си пукот — тежката врата, която използваше за опора, започва да се откъртва от пантите.
„Хайде… поддай…!“ — повтаряше си тя ядосано. Парчета камък започнаха да се ровят около прозореца.
А после прозорецът се откъсна от стената с оглушително пропукване, полетя навън в тъмната нощ и Вин излетя след него.
Обгърнаха я студени мъгли. Тя се Тласна леко от вратата в коридора, като се стараеше да не се отдалечава прекомерно, последва нов Тласък от падащия прозорец. Масивната рамка пореше въздуха към земята и разпръскваше мъглите по пътя си. Вин полетя право нагоре, към покрива.
Прозорецът се стовари с трясък на земята в мига, когато тя прелетя над покрива, с развята от вятъра рокля. Приземи се върху бронзовата обшивка и клекна. Усещаше хладния метал с ръцете си и босите си крака.
Разпаленият калай озари нощта. Не виждаше нищо нередно.
Разпали бронз, както я бе учил Марш, за да засича аломанти. Не долови нищо — убийците сигурно водеха със себе си Задимител.
„Не мога да претърся цялата сграда! — помисли Вин отчаяно. — Къде може да са?“
И изведнъж усети нещо. Аломантични пулсации в нощта. Слаби. Прикрити. Но все пак ги усети.
Изправи се и се затича по покрива, доверила се на инстинкта си. Докато бягаше, разгоря пютриум, сграбчи роклята си за деколтето и с едно движение я разкъса до долу. Извади от скрития джоб кесия с монети и стъкленици за метали и — без да забавя крачка — захвърли роклята настрана. Последваха я корсетът и ръкавиците. Вин — остана само по тънка бяла ризка без ръкави и бели шорти — се втурна презглава напред.
„Не може да съм закъсняла — повтаряше си. — О, не! Не бива!“
От мъглата пред нея изплуваха силуети. Стояха до скосен тавански прозорец — Вин вече беше подминала няколко такива. Една от фигурите посочи към прозореца и в ръката й блесна оръжие.
Вин извика, Тласна се от покрива и се извиси в дъга. Скочи в самия център на изненаданата групичка, измъкна с бързо движение кесията и я разкъса.
Във въздуха се разлетяха монети, лъснаха на светлината, която бликаше от прозореца. В мига, в който сияещият дъжд започна да се сипе, Вин Тласна.
Монетите се разлетяха като рояк насекоми, всяка оставяше диря в мъглата. Чуха се болезнени викове, когато монетите започнаха да се удрят в плът, и няколко от черните силуети паднаха.
Но няколко останаха. Литналите към тях монети отскочиха встрани, Тласнати от невидими аломантични ръце. Четирима от убийците останаха прави. Двама носеха мъглопелерини. Единият й се стори познат.
Шан Елариел. На Вин не й трябваше да види пелерината, за да разбере: имаше само една причина жена с ранга на Шан да участва в убийството. Тя беше Мъглородна.