Безпокоя се какво ще говорят за мен. Историците могат да правят с миналото каквото си поискат. След хиляди години ще ме помнят ли още като онзи, който е защитил човечеството от могъщо зло? Или като тиран, опитал се нагло да се превърне в легенда?
— Не зная — рече Келсайър, усмихна се и същевременно сви рамене. — От Бриз би станал чудесен министър по чистотата.
Останалите се изкискаха, само Бриз сви недоволно устни.
— Не разбирам защо все аз се превръщам в център на присмеха ви. Защо избирате единствения достоен човек в тази група за прицел на подигравките си?
— Защото, драги мой — имитира го Хам, — няма по-подходящ от теб.
— О, стига вече! — изпъшка Бриз. Дух почти се търкаляше на пода от смях. — Всичко това е абсолютно детинско. Хамънд, мисля, че само момчето намира думите ти за смешни.
— Аз съм войник — изръмжа Хам и вдигна чашата си. — Духовитите ти словесни атаки не могат да ми направят нищо, понеже може би съм твърде глупав, за да ги схвана.
Келсайър се засмя. Един от неприятните странични ефекти, свързани с нощните му излизания, бе, че му липсваха вечерните сбирки в кухнята на Клъбс. Бриз и Хам както винаги се дърлеха. Докс седеше в другия край на масата и преглеждаше тефтерите и докладите, а Дух слушаше и се кикотеше. Клъбс наблюдаваше всичко това от своя ъгъл и видимо се наслаждаваше на факта, че се мръщи най-добре от всички в компанията.
— Време е да тръгвам, господарю Келсайър — заяви Сейзед, след като погледна часовника на стената. — Господарката Вин сигурно вече е готова.
Келсайър кимна.
— Аз също ще вървя. Чакат ме още много…
Външната врата се отвори с трясък и нахлу Вин, само по бельо, при това опръскано с кръв.
— Вин! — извика Хам и скочи.
На бузата й имаше кървава резка, едната й ръка беше превързана.
— Добре съм.
— Къде ти е роклята? — попита Доксон.
— Роклята ли? — Вин погледна разкъсаните си дрехи. — Ами… пречеше ми. Съжалявам, Докс.
— В името на лорд Владетеля, момиче! — възкликна Бриз. — Майната й на роклята! Ти как си?
— Нали ви казах: добре съм.
Дух — не откъсваше поглед от полуголата Вин — се беше изчервил до уши. Сейзед заоглежда раните й.
— Мисля, че направих нещо лошо — рече Вин. — Аз… май… убих Шан Елариел.
— Какво?! — възкликна Келсайър.
Сейзед вече внимателно размотаваше превръзката.
— Тя се оказа Мъглородна. Сбихме се. Победих я.
„Убила си напълно обучена Мъглородна? — помисли смаяно Келсайър. — Та аз те подготвям само от осем месеца!“
— Господарю Хамънд — помоли Сейзед, — ще ми донесете ли чантата с лекарства?
— А също и нещо да се облече — обади се Келсайър. — Иначе бедният Дух ще получи сърдечен пристъп.
— Какво им е на дрехите ми? — попита Вин сърдито. — Носила съм и по-оскъдно облекло, когато бях в бандата.
— Вин, това е бельо — посочи Доксон.
— Е, и?
— Въпросът е принципен — продължи спокойно Доксон. — Младите дами не тичат по улиците само по бельо — колкото и да прилича на ежедневни дрехи.
Вин повдигна рамене и седна, та Сейзед да й направи нова превръзка. Изглеждаше… напълно изчерпана. И не само от двубоя. „Какво още може да се е случило на този бал?“ — запита се Келсайър, а на глас попита:
— И къде се срещна с тази Елариел?
— В Цитаделата Венчър — отвърна Вин и сведе поглед. — Аз… мисля, че някои от стражниците ме видяха. Може би и някои благородници, но не съм сигурна.
— Виж, това вече е лошо — въздъхна Доксон. — Тази рана на бузата ще си личи дори с грим отгоре. Ама честно, вие аломантите… Никога ли не си помисляте как ще изглеждате в деня, след като се сбиете с някой?
— Докс, трябваше да помисля преди всичко за това как да остана жива.
— Оплаква се, защото се безпокои за теб — каза Келсайър. Хам се върна с чантата. — Такъв си е той.
— Господарке, и двете рани трябва да се зашият веднага — каза Сейзед. — Опасявам се, че тази на ръката стига до костта.
Вин кимна и Сейзед почисти ръката й с дезинфектиращ разтвор и се захвана за работа. Тя понасяше действията му без видима болка — очевидно беше разпалила пютриум.
„Съвсем е изтощена — помисли Келсайър. Беше толкова крехка. Хамънд я заметна с едно наметало, но тя дори не забеляза. — Аз я забърках в това“.
Сейзед приключи с шева на ръката, пристегна превръзката и се зае с раната на бузата.
— И защо ти трябваше да се биеш с Мъглородна? — попита навъсено Келсайър. — По-добре да беше избягала. Не си ли взе поука от срещата с инквизиторите?
— Не можех да се измъкна, без да й обърна гръб — обясни Вин. — Освен това тя имаше повече атиум от мен. Ако не я бях нападнала, щеше да ме преследва и да ме настигне. Трябваше да я ударя, когато силите ни бяха равни.