— Може и да си прав — призна Елънд. — Но… Джастис, не зная. Имам усещането, че я познавам. Чувствата й ми се струваха толкова искрени… толкова неподправени…
— Да бе!
Елънд поклати глава.
— Засега поне нямаме достатъчно информация, за да я съдим. Фелт я смята за крадла, но може да има други причини, поради които тази шайка праща свои хора на баловете. Може да е информатор. Или е крадец, но не аз съм й целта. Прекарваше ужасно много време сред останалите придворни — защо ще го прави, ако целта съм аз? Всъщност прекарваше много по-малко време с мен и никога не ме е врънкала за подаръци…
Млъкна. Спомни си първата им, случайна среща, която бе променила живота и на двамата. Усмихна се и поклати глава.
— Не, Джастис. Тук има повече, отколкото виждаме. Има нещо в това момиче, което не се обяснява толкова просто.
— Щом казваш… — отвърна намръщено Джастис.
Елънд се сепна, споходен от внезапно хрумване, и възкликна:
— Джастис… Тя е скаа!
— И какво?
— И ме измами — измами и двама ни. Изигра почти перфектно ролята на аристократка!
— Е, на доста неопитна аристократка.
— Срещал съм се с истинска скаа, при това от банда крадци! — продължи Елънд. — Като си помисля само за какви неща можех да я попитам!
— Какви неща?
— Ами за скаа например — отвърна Елънд. — Но не е в това въпросът. Джастис, тя измами всички ни. Щом не успяхме да открием разликата между една скаа и аристократка, значи те не са толкова различни от нас. А ако не се отличават, защо се отнасяме с тях по този начин?
Джастис сви рамене.
— Елънд, не очаквах да погледнеш на нещата от този ъгъл. Не забравяй, че сме на прага на война между Къщите.
Елънд кимна замислено.
„Дали не бях прекалено суров с нея тази вечер?“
Беше се постарал да й внуши, че повече не желае да има нищо общо с нея. Отчасти защото бе разбрал, че не може да й има доверие. Но истинската причина беше, че искаше тя да напусне града. Само за известно време — докато утихне войната.
„Но след като не е благородничка, няма никаква причина да заминава“.
— Елънд? — повика го Джастис. — Слушаш ли ме изобщо?
Елънд вдигна глава.
— Мисля, че тази нощ направих нещо нередно. Исках Валет да напусне Лутадел. Но сега ми се струва, че я нараних безпричинно.
— По дяволите, Елънд! — ядоса се Джастис. — Срещата ни е била подслушвана от аломанти. Даваш ли си сметка какво можеше да се случи? Ами ако бяха решили да ни избият, вместо да ни шпионират?
— Да-да, прав си — рече Елънд все така разсеяно. — Най-добре ще е Валет да отпътува незабавно. Всеки, който е близо до мен, може да е в опасност.
Джастис го погледна с нарастващо раздразнение, после неочаквано се разсмя.
— Ти си безнадежден!
— Старая се, колкото мога — отвърна Елънд. — Но сериозно, не виждам повод за притеснения. Шпионите сами се издадоха и побягнаха — може би дори са ги заловили. Вече знаем някои от тайните, които крие Валет, така че и там водим в играта. Нощта бе много ползотворна!
— Е, ако погледнем нещата откъм оптимистичната страна…
Елънд вече съжаляваше, че бе напуснал Цитаделата Венчър. Може би беше глупаво да тръгва толкова бързо, преди да разбере повече подробности. Но пък си бе уговорил среща с Фелт и хаосът бе подходяща възможност да се измъкне незабелязано.
Каретата бавно влезе през отворения портал.
— Ти тръгвай — рече Елънд на приятеля си. — И вземи книгите.
Джастис кимна, взе торбата и скочи в движение. Елънд почака да спрат насред двора, слезе и подмина изненаданите стражници.
Дворът все още бе озарен от светлини. Пред вратата на Цитаделата имаше малък отряд. Неколцина души се втурнаха към него в мъглите.
— Милорд, баща ви…
— Да, знам — прекъсна ги Елънд и въздъхна. — Наредил е да ме отведете незабавно при него, нали?
— Да, милорд.
— Е? — посрещна го лорд Страф Венчър.
— Какво „е“?
— Къде беше?
— Ами… излязох — отвърна небрежно Елънд.
— Чудесно — въздъхна лорд Венчър. — Излагай се на рискове, щом искаш, момче. До известна степен съжалявам, че онези Мъглородни не те спипаха — това щеше да ми спести доста разочарования.
— Мъглородни? — попита Елънд и се намръщи. — Какви Мъглородни?
— Тези, които са подготвяли убийството ти.
Елънд се ококори.
— Значи… не е било просто шпионска група?
— О, не — отвърна лорд Венчър и се усмихна злобно. — Цял отряд убийци, пратен тук заради теб и приятелчетата ти.
„В името на лорд Владетеля! — помисли Елънд, осъзнал колко е било глупаво да излиза сам. — Не очаквах войната толкова бързо да стигне до опасна фаза. Не и за мен поне…“