— Цитаделата Хастинг. Елариел ги атакуват.
Вин кимна. Разрушаването на Къща Хастинг се очакваше — през изминалата седмица тя бе претърпяла десетина атаки от различни Къщи. Беше останала без съюзници и доходи и беше въпрос само на време кога ще падне.
Колкото и да бе странно, нито една Къща не атакуваше през деня. Имаше някаква престорена атмосфера на скритост около тази война, сякаш аристократите признаваха доминиращата роля на лорд Владетеля и не желаеха да го обезпокоят с военни действия посред бял ден. Всичко се вършеше нощем, под покривалото на мъглите.
— Бешел да иска това — измърмори Дух.
— Уф, Дух, защо не пробваш да говориш… нормално?
Дух я погледна.
— Лорд Владетеля. Май му харесва, че се бият.
Вин кимна. Келсайър се бе оказал прав. Нямаше почти никаква реакция от страна на Министерството или двореца във връзка с войната между Къщите, а гарнизонът, изглежда, не бързаше да се върне в Лутадел. Лорд Владетеля бе очаквал тази война — и не възнамеряваше да се намесва в нея. Беше решил да я остави да изгори, като горски пожар, който подхранва земята.
Само че този път пожарът нямаше да утихне, а щеше да предизвика друг — Келсайър щеше да нападне града.
„Стига Марш да открие как можем да спрем Стоманените инквизитори. Стига да успеем да превземем двореца. И, разбира се, стига Келсайър да може да се справи с лорд Владетеля…“
Поклати глава. Не искаше да подценява Келсайър, но просто не виждаше как може да стане това. Гарнизонът още не се беше прибрал, но според докладите приближаваше и щеше да е тук до седмица, най-много две. Няколко от Къщите вече бяха паднали, но засега нямаше и следа от всеобщия хаос, на който разчиташе Келсайър. Последната империя изживяваше тежки времена, но Вин се съмняваше, че ще се пропука.
Но въпросът не бе в това. Групата бе свършила невероятна работа по раздухването на тази война, вече бяха унищожени три Големи къщи, а останалите — сериозно отслабени. На аристокрацията щяха да й трябват десетилетия да се възстанови от собствените си междуособици.
„Наистина свършихме изумителна работа — помисли Вин. — Дори да не нападнем двореца — или атаката да се провали, — постигнахме чудесни резултати“.
С данните, събрани от Марш и от преведения от Сейзед дневник, бунтовниците разполагаха с информация за по-нататъшни действия. Не беше това, на което бе разчитал Келсайър, все още не ставаше дума за събаряне на империята. Но все пак можеше да се категоризира като важна победа — такава, която щеше да подхранва куража на скаа години наред.
Не без изненада Вин осъзна, че се чувства горда, задето е част от всичко това. Може би в бъдеще щеше да помогне да започне истински бунт — на място, където скаа все още не се бяха предали.
„Ако има такова място…“ Вин вече си даваше сметка, че проблемът не е само в Лутадел и неговите Усмиряващи станции, които държаха скаа в подчинение. Картината бе много по-мащабна — принудителите, изнурителният труд в полето и по фабриките, начинът на мислене, плод на хилядагодишно потисничество. Имаше причина въстанията на скаа да са толкова малобройни. Хората знаеха — или смятаха, че знаят, — че няма смисъл да се вдигат срещу Последната империя.
Дори Вин — която бе гледала на себе си като на „свободен“ крадец — бе вярвала в това. Трябваше да се сблъска с безумния, преобръщащ всички представи план на Келсайър, за да се убеди, че има и друга възможност. Може би тъкмо по тази причина той бе поставил пред групата толкова високи цели — давал си беше сметка, че само едно такова предизвикателство ще им помогне да разберат, че все пак могат да се съпротивляват.
Дух я погледна. Присъствието й още го смущаваше.
— Дух — каза тя, — нали знаеш, че Елънд прекъсна връзката си с мен?
Дух кимна и лекичко се наежи.
— Но — продължи Вин с нескрита тъга — аз все още го обичам. Съжалявам, Дух. Това е истината.
Той сведе глава и сякаш се смали.
— Ти не си виновен — продължи Вин. — Наистина не си. Въпросът е, че не можеш да избираш кого да обичаш. Повярвай ми, има някои хора, които бих предпочела да не обичам. Защото не го заслужават.
— Разбирам аз — рече Дух.
— Мога ли да задържа кърпичката?
Той повдигна рамене.
— Благодаря — рече тя. — Тя значи много за мен.
Той вдигна глава и зарея поглед в мъглите.
— Аз съм никакъв глупак. Аз… зная, че бешело да не стане. Аз виждам неща, Вин. Виждам много неща.
Тя утешаващо сложи ръка на рамото му. „Виждам неща“. Съвсем обяснимо, след като беше Калаено око…
— От много време ли си аломант? — попита го.
Дух кимна.
— Бешело Преобразяване, когато на пет. Почти нищо не спомних.
— И оттогава ли се занимаваш с калай?