— Повече. Бешело хубаво. Позволявало виждам, позволявало чувам, чувствам също.
— Ще ми дадеш ли някой и друг съвет? — попита обнадеждено Вин.
Той се замисли, после каза:
— Калаено горене… нищо общо с виждане. Бешело да не се вижда.
Вин смръщи вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Като гори — продължи той, — всичко идва. Много от всичко. Примамки тук, примамки там. Спираш искаш и се събират.
„Ако искаш да си добър в горенето на калай — опита се да си преведе Вин, — се научи да се справяш с нещата, които те разсейват. Въпросът е не какво виждаш, а какво можеш да отхвърлиш“.
— Интересно — каза тя замислено.
Дух кимна.
— Като гледа, вижда мъгла и вижда къщи, и усеща дърво, и вижда плъхове долу. Избери едно, не се пилей.
— Добър съвет — рече Вин.
Дух кимна. Зад тях нещо изшумоля и двамата трепнаха стреснато.
— Май трябва да открия по-добър начин да предупреждавам хората, че се приближавам — засмя се Келсайър. — Всеки път, когато идвам на някой наблюдателен пункт, се притеснявам да не стресна часовоя.
Вин се изправи и изтупа праха от дрехите си. Носеше мъглопелерина, риза и панталони — от дни не беше обличала рокля. Преструваше се на дама единствено когато посещаваше имението Реноа. Келсайър се страхуваше от убийци и не й позволяваше да стои там дълго.
„Поне купихме мълчанието на Клис“ — помисли тя, ядосана от хвърлените на вятъра пари.
— Време ли е?
Келсайър кимна.
— Почти. Искам да се отбием на едно място по пътя.
За втората им среща Марш бе избрал място, което уж оглеждаше за станция на Министерството. Идеално място за таен разговор, тъй като той щеше да прекара в сградата цялата нощ, за да търси аломантични активност наоколо. Щеше да води със себе си Усмирител, но някъде посред нощ за около час възнамеряваше да го отпрати. Времето не беше много, за да се промъкнат незабелязани и да се отдалечат, но щяха да се справят.
Сбогуваха се с Дух и се Тласнаха в нощта. Ала не продължиха дълго по покривите — Келсайър я свали на улицата и продължиха пеша, за да пестят сили и метали.
„Странно е — помисли Вин, като си спомни първите аломантични упражнения с Келсайър. — Вече дори не смятам пустите улици за страшни“.
Паважът беше хлъзгав, безлюдната улица се точеше пред тях. Беше тъмно, тихо и самотно — дори войната не бе променила много.
Но въпреки пустотата на нощния град Вин се чувстваше уютно в него. Мъглите бяха с нея.
— Вин — каза Келсайър. — Искам да ти благодаря.
Тя се обърна към него — висок и горд във великолепната си мъглопелерина.
— Да ми благодариш? Защо?
— За нещата, които каза за Мейр. Мислих доста за това… и за нея. Не знам дали твоята способност да виждаш през медния облак обяснява всичко, но… какво пък, в светлината на тези неща бих предпочел да мисля, че Мейр не ме е предала. — Поклати тъжно глава. — Глупаво, нали? Сякаш… през всичките тези години съм търсел някаква причина да се поддам на самозаблудата.
— Не зная — отвърна Вин. — Преди време щях да те сметна за глупак, но сега си мисля, че доверието между хората е тъкмо заради това. Доброволна самоизмама. Трябва да заглушиш гласа, който непрестанно ти нашепва за измяна, и да се надяваш, че приятелите ти никога няма да те наранят.
Келсайър се засмя.
— Вин, не ми помагаш особено в самозаблудата.
Тя сви рамене.
— Защо? Логично е. Недоверието е съвсем същото нещо — само че наопаки. Разбирам защо, когато е изправен пред избор, човек би се спрял на доверието.
— Но не и ти?
Вин отново повдигна рамене.
— Вече не знам.
Келсайър се поколеба.
— Този… твоят Елънд. Може само да се е опитвал да те сплаши, за да напуснеш града, не смяташ ли? Може би ти е казал тези неща за твое добро?
— Може би — отвърна Вин. — Но имаше някаква промяна в него… в начина, по който ме гледаше. Той знаеше, че го лъжа, но едва ли се досещаше, че съм скаа. Вероятно ме е взел за шпионин на някоя друга Къща. Както и да е, беше искрен в желанието да се отърве от мен.
— Може би си го мислиш, защото вече си била убедена, че е искал да се раздели с теб.
— Аз… — Вин млъкна, загледана в тъмната, покрита със сажди улица. — Не зная. Но донякъде ти си виновен. Преди разбирах всичко. А сега съм толкова… объркана.
— Да, напоследък доста те объркахме — засмя се Келсайър.
— Не ми изглеждаш много обезпокоен от това.
— Изобщо — призна той. — Ето, че стигнахме.
Спряха пред друга висока сграда — вероятно също жилищна кооперация. Беше тъмна — скаа не можеха да си позволят масло за лампи.
— Тук ли? — попита неуверено Вин.
Келсайър кимна и почука на вратата. За изненада на Вин тя се открехна веднага и едно изплашено лице надзърна в нощта.